Антонис Самаракис

Самаракис е роден в Атина на 16 август 1919 г. Учи право в Атинския университет и през 1935 г., още като студент, постъпва в Министерството на труда, където работи като държавен служител, с едно прекъсване, до 1963 г. Прекъсването е окупацията: през 1944 г. напуска, участва в Съпротивата, арестуван е от германците и осъден на смърт, но успява да избяга. Този опит на един-единствен човек, попаднал в машината на властта, става тема на всичко, което пише.

Започва да публикува късно, на трийсет и пет години, със сборника разкази «Ζητείται ελπίς» („Търси се надежда“, 1954), и творчеството му остава малко: три сборника с разкази и три романа за половин век. Пътува много за Международната организация на труда и други институции, особено в Африка и Близкия изток. След като «Το λάθος» го прави известен в чужбина, той напуска поста си и живее от писане.

През последните си десетилетия е обществена фигура от рядък вид: писател, когото младите харесват. От 1989 г. е посланик на добра воля на УНИЦЕФ за Гърция, води кампании срещу наркотиците и е вдъхновител на гръцкия Младежки парламент (Βουλή των Εφήβων), който заседава за първи път в средата на 90-те години. Умира на 8 август 2003 г. в Пилос, седмица преди осемдесет и четвъртия си рожден ден, като е завещал тялото си на медицинския факултет на Атинския университет.

Разказите от «Ζητείται ελπίς» (1954), «Σήμα κινδύνου» („Сигнал за опасност“, 1959, кратък роман) и «Αρνούμαι» („Отказвам“, 1961, носител на Държавната награда за разказ) имат едни и същи герои: чиновник, самотен мъж в кафене, дете, работник, безименни хора в град, който не ги вижда. Случва се нещо дребно, телефонно обаждане, писмо, заглавие във вестник, и то се отваря към страх, самота или неочакван жест на доброта. «Το ποτάμι» („Реката“), в който войник нарушава заповедта, за да поплува в река между две фронтови линии, и среща вражески войник, който прави същото, е разказът, който гръцките ученици помнят.

«Το λάθος» („Грешката“, 1965) превръща този материал в политически трилър. В безименна страна, управлявана от Режима, мъж, седнал в кафене, допуска мъничък пропуск и е арестуван от двама агенти. По време на дългия път към столицата единият агент има заповед да се сприятели с него, за да се издаде; вместо това надделява човечността на самия агент и последната „грешка“ в книгата не е на затворника, а негова. Написан с хладни, почти документални изречения, две години преди преврата на полковниците от 1967 г., в Гърция романът се чете като пророчество. През 1975 г. е филмиран от Петер Фляйшман с Мишел Пиколи и Уго Тоняци.

По-късно идват «Το διαβατήριο» („Паспортът“, 1973), разкази, писани по време на диктатурата, и романът «Εν ονόματι» („В името на“, 1998). Стилът му никога не се променя: кратки изречения, повторения, никакви метафори, речникът на вестника. Простотата е избор: той иска обикновени читатели, не критици, и ги получава.

Самаракис е един от малкото съвременни гръцки прозаици, които учениците наистина четат: «Το ποτάμι» и други разкази са в христоматиите на лицея, а «Το λάθος» често е първият роман за възрастни на гръцките тийнейджъри, както може да бъде и за изучаващия езика, защото гръцкият му е прост, а сюжетът увлича. Изразът «ζητείται ελπίς» е излязъл от книгата и е станал стандартно заглавие всеки път, когато в Гърция цари униние. Вдъхновеният от него Младежки парламент и до днес заседава всяка година в пленарната зала на гръцкия парламент, с места за ученици от всеки регион и от диаспората. Славата му в чужбина се крепи на „Грешката“, която съществува на английски, френски, немски и десетки други езици, често на рафта с криминалета, където стои малко неловко.

• «Το λάθος» печели през 1970 г. във Франция Голямата награда за криминална литература, награда за криминален роман, макар Самаракис да настоява, че това е книга за човешкото достойнство.
• Издава първата си книга на трийсет и пет години и само шепа други през следващите петдесет; цялото му творчество се побира на един къс рафт.
• Завещава тялото си на науката: след смъртта му през 2003 г. то е предадено, както е поискал, на медицинския факултет на Атинския университет.
• „Грешката“ е сравнявана с Кафка и Оруел, но нейният Режим няма име, идеология, нито държава, и точно това го прави страшен.