Ставрос Циолис

Ставрос Циолис е роден през 1937 г. в Триполи, главния град на Аркадия в Пелопонес; по-късно Аркадия става пейзажът на няколко негови филма. Учи кино в киношколата „Ставракос“ в Атина и от 1958 г. около десет години работи като асистент-режисьор. Източниците броят между 54 и 56 филма, много от тях за „Финос Филм“, голямото студио на популярното гръцко кино. В интервю от 2018 г. казва, че е научил тънкостите на занаята от режисьора Янис Далианидис.

Първият му пълнометражен филм, Ο μικρός δραπέτης („Малкият беглец“), е заснет за „Финос Филм“ по негов сценарий; обикновено се датира към 1968 г., макар някои филмографии да посочват 1969 г. Следват криминални филми и социални драми, сред тях Πανικός („Паника“, 1969), а Κατάχρησις εξουσίας („Злоупотреба с власт“), датиран към 1970 или 1971 г., става международен успех. После, около 1971 г., той се оттегля от режисурата. Завръща се едва през 1985 г. с Μια τόσο μακρινή απουσία („Толкова дълго отсъствие“).

Оттогава снима редовно до 2004 г. Пише и пиеси, събрани в том, озаглавен Θεατρικά („Пиеси“), както и текстове на песни за популярни певци. Последният му филм излиза през 2017 г., когато е на осемдесет години. Циолис умира в Атина на 23 юли 2019 г.

Μια τόσο μακρινή απουσία („Толкова дълго отсъствие“, 1985) е мрачна драма за две сестри: след смъртта на баща им едната, някога студентка в Германия, се затваря в себе си, а опитът на сестра ѝ да я защити завършва със собствения ѝ срив. На фестивала в Солун през 1985 г. филмът печели поредица награди, включително за актрисите си и за операторската работа на Йоргос Арванитис. После тонът му се променя. Ακατανίκητοι εραστές („Непобедими любовници“, 1988) следва момче, което бяга от сиропиталище, обикаля центъра на Атина, хваща влака за Триполи и броди из планините на Аркадия с млада жена, чиято кола се е повредила, докато се върне в порутената къща на баба си. Филмът печели наградите на фестивала за най-добър филм и най-добра режисура и е прожектиран в Музея за модерно изкуство в Ню Йорк.

Έρωτας στη χουρμαδιά („Любов под финиковата палма“, 1990) и Παρακαλώ, γυναίκες, μην κλαίτε („Моля ви, жени, не плачете“, 1992), написан заедно с Христос Вакалопулос, също са наградени в Солун. Във втория двама реставратори на икони от Атина пристигат в планинско село в Аркадия, за да възстановят стенописите на византийска църква, и оставят работата наполовина, когато идва зимата. Ας περιμένουν οι γυναίκες („Нека жените почакат“, 1998) праща трима баджанаци около езерото Волви, докато семействата им почиват на Тасос. Заедно с Γυναίκες που περάσατε από δω („Жени, които минахте оттук“, 2017) последните два образуват неофициална „женска“ трилогия. Стилът му се крепи на кротък хумор, импровизиран диалог, скитане и често непрофесионални актьори.

Филмите на Циолис се помнят с неторопливото си скитане и тихата си комедия. През декември 2023 г. Синематеката на Солун организира негова ретроспектива, Μια τόσο κοντινή παρουσία („Толкова близко присъствие“), в която са прожектирани тринадесет негови филма и е обсъдена дигитализацията им. Филмите са на гръцки, но цели филми, пълни с импровизирани всекидневни диалози, са трудни дори на ниво C2, затова работете с кратки сцени и субтитри. Опитайте това: прочетете онлайн резюмето на Ακατανίκητοι εραστές („Непобедими любовници“) от Солунския кинофестивал и после преразкажете на гръцки маршрута на момчето — от сиропиталището през Атина и влака за Триполи чак до планините, с πρώτα, έπειτα, ώσπου (първо, после, докато). Накрая опишете едно място по маршрута в две изречения.

• Преди да режисира свои филми, е бил асистент-режисьор на повече от петдесет филма.
• Μια τόσο μακρινή απουσία („Толкова дълго отсъствие“) е и екранният дебют на актрисата Пеми Зуни.
• Кампания за колективно финансиране на последния му филм събира едва около 8000 евро от целта от 60 000; после компанията Faliro House помага той да бъде завършен.
• Бил е на осемдесет, когато Γυναίκες που περάσατε από δω („Жени, които минахте оттук“) е прожектиран на фестивала в Солун през ноември 2017 г.