Милтос Сахтурис

Сахтурис е роден в Атина на 29 юли 1919 г. Родът му е стар: той е потомък на Георгиос Сахтурис, един от адмиралите на Хидра във Войната за независимост от 1821 г. През 1937 г. под натиска на баща си се записва в Юридическия факултет на Атинския университет, но през 1944 г., в четвърти курс, изгаря юридическите си книги и се посвещава на поезията – решение, което му струва много откъм удобство и сигурност.

Той израства в най-лошите години на новата гръцка история: Окупацията от 1941–1944 г. с нейния глад и разстрели и последвалата Гражданска война. След една брошура от 1941 г., отпечатана под псевдоним и по-късно отречена, първата му истинска стихосбирка, Η λησμονημένη („Забравената“), излиза през 1945 г. През тези години той се сближава с кръга на гръцките сюрреалисти, преди всичко с Никос Енгонопулос и Андреас Ембирикос, чиято свобода на образа насърчава неговата, макар никога да не е член на някое движение.

По-нататъшният му живот е външно безсъбитиен. Живее в Атина, скромно и малко встрани от литературното общество, издава тънки книги през няколко години и е известен със своята сдържаност и кротост. Признанието идва бавно, но неотклонно: по-младите поети, особено поколението на 70-те, започват да го смятат за учител, а творчеството му е преведено на много езици, на английски най-вече от Кимон Фрайър (With Face to the Wall, 1968; Selected Poems, 1982). Умира в Атина на 29 март 2005 г.

Едно стихотворение на Сахтурис обикновено е кратко, написано с прости всекидневни думи, почти без прилагателни и без реторика. И все пак това, което се случва в него, е странно и често ужасяващо. Едни и същи фигури се появяват отново и отново: кървящи птици, ранени ангели, уплашени деца, празни къщи, почервеняло слънце, почукване на вратата. Образите се редуват с логиката на съня и на читателя никога не се казва какво означават.

Критиците наричат неговия свят свят на кошмари и е невъзможно да не видиш в него сянката на 40-те години: глада, насилието, страха, нощното почукване на вратата. Но Сахтурис никога не описва историята пряко. Той я превръща в мит, в повтарящи се фигури – забравената жена, чужденеца, мъртвото дете, кървящото слънце, – които се връщат от книга в книга.

Самите заглавия очертават този пейзаж: Η λησμονημένη („Забравената“, 1945), Παραλογαίς („Балади“, 1948), наречена на παραλογές, вид гръцка народна балада, Με το πρόσωπο στον τοίχο („С лице към стената“, 1952), Τα στίγματα („Стигмати“, 1962), Το σκεύος („Съдът“, 1971) и Εκτοπλάσματα („Ектоплазми“, 1986). Неговата пестеливост на средствата, начинът, по който няколко обикновени думи могат да се отворят към ужаса или нежността, повлиява на много по-млади поети.

Сахтурис е по-малко известен на широката публика от Сеферис, Елитис или Рицос и никакви популярни песни не са направили стиховете му общо достояние. Но сред поетите и сериозните читатели авторитетът му е много висок, а стиховете му присъстват във всяка антология на новогръцката поезия и в университетските курсове по следвоенна литература. Събраните му стихотворения се преиздават и читателят може да ги прочете за няколко вечери. Добър начин да започнете е да прочетете на глас, бавно, няколко стихотворения от Με το πρόσωπο στον τοίχο и да забележите колко малко думи са му нужни. След това ги сравнете със сюрреалистичните стихове на Енгонопулос, негов приятел и по-възрастен събрат.

• Той е потомък на Георгиос Сахтурис, адмирал от Хидра в Революцията от 1821 г.
• Получава Държавна награда за Τα στίγματα през 1962 г. и Първа държавна награда за поезия за Εκτοπλάσματα през 1987 г.
• Книгите му са много тънки; някои от най-известните му стихотворения са дълги само няколко реда.
• Той е близък до гръцките сюрреалисти, но никога не се присъединява към тяхното движение.