Йоргос Йоану

Йоану е роден в Солун на 20 ноември 1927 г. в бедно бежанско семейство от Източна Тракия, заселило се в града след размяната на население през 20-те години. Израства в работническите квартали около гарата — свят на бежанци, дребни търговци и, до 1943 г., съседи евреи. Като юноша преживява германската окупация и вижда депортирането на евреите от града в лагерите на смъртта — преживяване, което ще се връща отново и отново в писането му.

Учи история и археология в Солунския университет и става учител по гръцки, като преподава в средни училища през по-голямата част от трудовия си живот. Започва като поет със сбирките Ηλιοτρόπια („Слънчогледи“, 1954) и Τα χίλια δέντρα („Хилядата дървета“, 1963), преди да открие истинския си глас в прозата с Για ένα φιλότιμο („За едно чувство за чест“, 1964).

Преподава в Атина и на други места в Гърция, а от 1962 г. две години — в гръцкото училище в Бенгази, Либия. Установил се в Атина, през 70-те години става централна фигура в литературния ѝ живот, а през 1979 г. печели Първа държавна награда за разказ за Το δικό μας αίμα. Той е и страстен изследовател на народната култура: съставя сборници с народни песни и приказки и издава текстовете на сенчестия театър Карагьозис в три тома (1971–1972). Умира в Атина на 16 февруари 1985 г., на 57 години, скоро след като публикува Η πρωτεύουσα των προσφύγων („Столицата на бежанците“), последния си портрет на своя град.

Характерната форма на Йоану е «πεζογράφημα» — кратък прозаичен текст от няколко страници, разказан в първо лице, който се движи свободно между анекдот, спомен, изповед и есе. Разказвачът върви из Солун, припомня си сцена от детството, наблюдава непознат в кафене или във влак и бавно разкрива самота, желание, чувство за вина. Тонът е прост и разговорен, но всяка дума е претеглена, а под спокойната повърхност тече подводно течение от ирония.

Сбирките му Για ένα φιλότιμο (1964), Η σαρκοφάγος („Саркофагът“, 1971), Η μόνη κληρονομιά („Единственото наследство“, 1974) и Το δικό μας αίμα („Нашата собствена кръв“, 1978) изграждат морална карта на следвоенния Солун: бежанските квартали с упоритата им гордост, окупацията и нейния глад, изчезналата еврейска общност, потиснатата чувственост на провинциалния град, лицемерието на благоприличното общество. Той пише дискретно, но недвусмислено за мъжкото желание и с рядка честност за Холокоста над солунските евреи — по време, когато малко гръцки писатели докосват темата. В Η πρωτεύουσα των προσφύγων (1984) той се обръща към самия град, към улиците и сградите му, защитавайки паметта му срещу булдозерите на модернизацията.

Йоану е неизменно присъствие в гръцките училищни антологии и много гърци го четат за първи път в лицея; текстовете му са достатъчно кратки, за да се прочетат наведнъж, и са идеални за учещия на ниво C2. Разходете се около старата гара и квартал Вардарис в Солун с Η πρωτεύουσα των προσφύγων в ръка и ще видите града през неговите очи. Критиците го поставят, заедно с Манолис Анагностакис, в сърцето на интроспективната и градска „солунска школа“ на следвоенната литература. Книгите му продължават да се издават, а изданията му на текстовете на Карагьозис и днес се използват от изследователите на сенчестия театър. Страницата на сайта за Анагностакис допълва портрета на литературния Солун.

• Много от прозаичните му текстове са дълги само две-три страници.
• Започва като поет, преди да се обърне към кратката проза, с която става известен.
• Той е сред първите гръцки писатели, писали за депортирането на солунските евреи, на което е свидетел като юноша.
• Истинската му фамилия е Соролопис; пише като Йоргос Йоану.