Аристофан Византийски

Аристофан е роден във Византион, града, наречен по-късно Константинопол, а днес Истанбул, около 257 г. пр.н.е.; някои справочници поставят раждането му няколко години по-рано. Византийската енциклопедия, известна като Суда, съобщава, че баща му, Апелес, бил военачалник. Аристофан пристига в Александрия като момче и според същия източник учи там при Зенодот, първия издател на Омир в Библиотеката, а по-късно при поета Калимах. Латинската форма Aristophanes Byzantius и гръцката Αριστοφάνης ο Βυζάντιος назовават един и същ учен, когото не бива да се бърка с комическия поет Аристофан Атински.

Около 195 г. пр.н.е. той наследява Ератостен като ръководител на Александрийската библиотека. Статия в Суда, която съвременните учени свързват с него, макар че тя дава друго име, съобщава, че той поел ръководството на шейсет и две години, бил заподозрян, че се готви да замине при цар Евмен II от Пергам, където имало съперническа библиотека, и за известно време бил хвърлен в затвора. Добавя се, че умрял на седемдесет и седем години, което сочи около 180 г. пр.н.е. Римският архитект Витрувий разказва по-късна история: като съдия на царско поетично състезание Аристофан разкрил преписани стихове, като донесъл оригиналните книги от рафтовете на Библиотеката. Най-известният му ученик е Аристарх Самотракийски.

Аристофан работи в почти всяка голяма област на по-ранната гръцка поезия. За Омир той подготвя ново издание, което поправя текста на Зенодот; като всичките му книги, то е изгубено и е известно от по-късни учени бележки, схолиите. Тези бележки съобщават, че той и Аристарх поставили „края“ на „Одисея“ в 23-та песен, стих 296 – преценка, която и до днес се обсъжда. Той издава също Хезиод и лириците. Житие на Пиндар, запазено на папирус, съобщава, че той разделил песните на Пиндар в седемнайсет книги, подредени по вид песен, а учените свързват кратките редове, или кола, в по-късните лирически ръкописи с неговата работа.

За театъра му се приписват много от античните ὑποθέσεις (хипотези): кратки въведения, които излагат сюжета на пиесата, действащите лица и подробности за първото ѝ представление. Няколко от тях и днес стоят в началото на трагедии и комедии в средновековните ръкописи. Неговите Λέξεις („Лексейс“, „Думи“) събират и обясняват необичайна лексика, с раздели за думите за възрасти и за термините за родство; стотици фрагменти са запазени в по-късни съчинения. Заедно с Аристарх той се свързва със списъците на най-добрите автори във всеки жанр.

Текст в два ръкописа от XVI в. твърди, че той изобретил знаците за ударение, придихание и дължина на гласните. Съвременните учени приемат това предпазливо и някои смятат, че той систематизирал знаци, които вече се използвали. Той също се възхищавал на Менандър и един късен коментатор цитира прочутия му въпрос за драматурга и живота.

Името на Аристофан се връща всеки път, когато се говори за гръцките ударения. Политоничният правопис използваше три ударения – остро, тежко и облечено – заедно с придиханията. През 1982 г. Гърция прие монотоничната система, която запазва един-единствен знак, τόνος, изписван като старото остро ударение. Опитайте промяната върху реда, цитиран на тази страница. В древния правопис ὦ и ὑμῶν носят придихание и облечено ударение; в монотоничния правопис те стават ω и υμών. После използвайте τόνος, за да разграничите две новогръцки думи: πότε (кога?) и ποτέ (никога). Напишете по едно изречение с всяка, например «Πότε διάβασες Μένανδρο;» (Кога прочете Менандър?) и «Δεν τον έχω διαβάσει ποτέ» (Никога не съм го чел). Нивото C2 описва новогръцкия откъс на тази страница, а не самостоятелното четене на древните текстове.

• Византион, родният му град, е градът, наречен по-късно Константинопол, а днес Истанбул.
• Древната дума ὑπόθεσις, използвана за въведенията му към пиесите, живее в новогръцки като υπόθεση – „сюжет“ или „случай“.
• Според Витрувий паметта му за книгите на Библиотеката решила едно царско поетично състезание напук на любимците на публиката.
• Ученикът му Аристарх Самотракийски по-късно също ръководи Александрийската библиотека.