Елени Витали

Елени Витали е родена като Елени Лавида в Атина на 19 септември 1954 г.; някои онлайн биографии сочат Трикала, но каталогът на гръцката дискография дава Атина. Баща ѝ, Такис Лавидас, свири на сантури, ударните цимбали на гръцката народна музика, а майка ѝ, Люси Карагеоргиу, пее на празници. В телевизионен портрет от 2000 г. тя говори за ромския (циганския) произход на семейството. На тринайсет години записва малка плоча с баща си, а около четиринайсетата си година придружава майка си на първия си панигир, селски празник на светец. До петнайсет-шестнайсетгодишна възраст продължава да обикаля празниците с музиканти, приятели на баща ѝ, от Пелопонес до Епир.

Уморена от обиколките по празниците, тя се обръща към атински музиканти и един приятел я изпраща при Алекос Пацифас, ръководител на звукозаписната компания Lyra. По нейния собствен разказ тя записва Άι γαρούφαλλό μου на Аргирис Кунадис и Вангелис Гуфас в деня на прослушването си; песента излиза в албума на Кунадис Δεν περισσεύει υπομονή („Търпение не остава“) със Сотирия Белу. Скоро пее на Фестивала на песента в Солун с Χωρίς δεκάρα („Без пукната пара“), запомнена с припева за Манолиос, и участва в запис на Lyra от 1974 г. на цикъла на Микис Теодоракис 18 λιανοτράγουδα της πικρής πατρίδας („18 кратки песни за горчивата родина“). През 2000 г. ERT заснема завръщането ѝ на сцената след седем години отсъствие.

Репертоарът на Витали се движи между три свята, които тя опознава един след друг: народните песни на празниците, градското лайко на бузукито и ендехно, авторската песен на композитори, писали за плочи и сцена. Албуми като Τα δημοτικά της Ελένης („Народните песни на Елени“, 1981) и Βάρα μου το ντέφι („Удари ми дайрето“, 1983) черпят от първия. Χορέψτε γιατί χανόμαστε („Танцувайте, защото изчезваме“, 1984) се връща към две песни, които тя записва като дете с баща си. Работи също с композитора на лайко Христос Николопулос и с композитора на авторска песен Стаматис Спанудакис по албума 7 Παρακλήσεις („7 молебена“).

От края на 80-те години тя все повече пише собствен материал. Το απέναντι μπαλκόνι („Балконът отсреща“, 1989) и Ποιος φοβάται τη Βιρτζίνια Γουλφ; („Кой се страхува от Вирджиния Улф?“, 1994; според някои източници 1993) са с нейни текстове и музика. Προσκήνιο („Авансцена“, 2000), концертен запис от клуба „Аерико“, събира етапите на този път в една програма. Спомените ѝ обясняват част от стила ѝ. На първия ѝ запис в студио, разказва тя, Николопулос и пианистът Тасос Каракацанис ѝ казват да пее без вибрато и да произнася ясно всяка дума. Това внимание към дикцията прави записите ѝ ценни за всеки, който слуша внимателно гръцки, а празничният репертоар пази стария ладов колорит на традицията на сантурито, в която е израснала.

Пътят на Витали свързва устния свят на панигира, където роми и други професионални музиканти свирят за селските хора, с гръцкия студиен и концертен живот. През 2016 г. тя споделя зимна програма с Янис Париос в клуба „Иера Одос“ в Атина и казва на журналистите, че празниците са я научили преди всичко на любов. Конкретна задача: намерете в archive.ert.gr записа на ERT Οι φίλοι μου: Ελένη Βιτάλη („Моите приятели: Елени Витали“, 2000). Прочетете гръцкото му описание с времеви кодове, което отбелязва къде тя говори и къде следва песен. После напишете две свои изречения с αφού и πριν, например: Αφού μίλησε για τον πατέρα της, ακούστηκε ένα τραγούδι („След като разказа за баща си, прозвуча песен“). Тези упражнителни изречения са наши, не са текстове на песни.

• Първият ѝ панигир, спомня си тя, е в Ексамилия край Коринт, точно в деня, когато умира селският свещеник.
• Като момиче казва, че иска да стане педиатър, а не певица.
• Със смях разказва, че на детската ѝ плоча с баща ѝ гласът ѝ звучи като коте.
• През 2016 г. обяснява, че панигирис, празникът, означава хоро в кръг и следователно любов.