Димитрис Пикионис

Пикионис е роден в Пирея през 1887 г. Учи строително инженерство в Атинския политехнически университет, който завършва през 1908 г., но първата му страст е живописта. След това заминава за Мюнхен, където учи рисуване и скулптура, а после за Париж, където учи живопис и попива новото изкуство на времето. През онези години е близък приятел на Джорджо де Кирико, художника, роден във Волос, с когото споделя очарованието от тишината и тайнствеността на древните места – настроение, което по-късно ще се появи и в собственото му творчество.

Обратно в Гърция избира архитектурата и преподава повече от три десетилетия в Политехниката, където поколения гръцки архитекти минават през часовете му. Същевременно обикаля селата на Гърция, рисува и измерва къщи, дворове и зидове: за него безименните строители на островите и планините са също толкова важни учители, колкото и древните. През 30-те години участва в кръга на интелектуалците, които искат да определят модерна гръцка култура, вкоренена в традицията, и заедно с художника Никос Хадзикирякос-Гикас редактира списанието Το Τρίτο Μάτι („Третото око“, 1935–1937). Сред сградите му от онова десетилетие са основно училище по склоновете на Ликавитос и Експерименталното училище на Солунския университет. След войната идва голямата му поръчка – оформянето на пространството около Акропола и Филопапу. През 1966 г. е избран за член на Атинската академия (Ακαδημία Αθηνών). Умира в Атина през 1968 г.

Пикионис е модернист, който отказва да скъса с миналото. В ранните му сгради, като училището в Пефкакия на Ликавитос (1932) и Експерименталното училище в Солун (средата на 30-те години), изчистени модерни обеми се срещат с местни материали – дърво, керемидени покриви и дворове, вдъхновени от традиционните къщи. В текстовете си, най-вече в есето Συναισθηματική τοπογραφία („Сантиментална топография“), публикувано в Το Τρίτο Μάτι в средата на 30-те години, той твърди, че архитектурата започва с вслушването в едно място: в неговата светлина, камъни, склонове, в паметта, която то пази.

Шедьовърът му превръща тази идея в практика. Между 1954 и 1957 г. той проектира подстъпите към Акропола и пътеките по отсрещния хълм Филопапу. Вместо асфалт и бетон използва камък, а също и отломки от мрамор, тухли и керемиди от неокласическите къщи на Атина, които тогава се събарят. Работи на място с каменоделците, като избира и полага парчетата почти едно по едно, така че пътеките сякаш са израснали от земята, с шарки, които напомнят едновременно византийски подове, японски градини и селски дворове. Междувременно реставрира малката църква Άγιος Δημήτριος Λουμπαρδιάρης („Свети Димитър Лумбардиарис“) и строи до нея малък павилион. Резултатът не е паметник, който съперничи на Партенона, а скромен, съзерцателен маршрут, който подготвя пешеходеца да го види.

Най-добрата почит към Пикионис е да минете по пътеките му. Тръгнете от пешеходната улица „Дионисиу Ареопагиту“, изкачете се на хълма Филопапу покрай църквата „Агиос Димитриос Лумбардиарис“ и погледнете камъните под краката си: почти всеки е избран от него. Архитекти от целия свят идват да изучават това дело и то редовно се посочва като образец на ландшафтен дизайн, който уважава историята. В Гърция името му означава архитектура, която е модерна и все пак гръцка, вкоренена в светлината и материалите; рисунките и текстовете му са публикувани и излагани, а преподаването му формира много от водещите архитекти на страната.

• Много от камъните на пътеките му при Акропола идват от съборени атински къщи от XIX век.
• На младини е приятел на Джорджо де Кирико.
• Първо се обучава за строителен инженер и иска да стане художник, преди да се насочи към архитектурата.
• Смята безименните строители на гръцките села за свои учители наред с древните.