Алкиони Пападаки

Алкиони Пападаки е родена в Нио Хорио (пише се и Ниохори), село точно край Ханя в западен Крит; биографиите от нейните издатели не посочват година на раждане. Израства в къща, която тя нарича червена и която по-късно дава заглавието на първата ѝ книга. Баща ѝ е учител, ранен във войната в Албания, а майка ѝ, баба ѝ и дядо ѝ също са учители. В напрегнатите години след Гражданската война, когато е на около три години, родителите ѝ, баба ѝ и дядо ѝ са хвърлени в затвора, защото братът на майка ѝ се е присъединил към левите партизани. Като тийнейджърка тя настоява да живее в пансиона на френското училище „Сен Жозеф“ в Ханя, където чете Никос Казандзакис.

След училище заминава за Атина. Издържа приемния изпит за университета „Пандио“, но никога не го посещава и избира курсове по журналистика. Смело писмо до издателя Христос Ламбракис ѝ донася стаж във вестник Τα Νέα („Та Неа“) при Никос Какаунакис. Когато критикът Тасос Вурнас пише рецензия за ръкописа ѝ Το κόκκινο σπίτι („Червената къща“), вестник Αυγή („Авги“) я назначава като репортерка.

Работи там до диктатурата от 1967 г., след което прекарва кратко време в Париж; заради полицейско досие по-късно ѝ отказват паспорт. От средата на четиридесетте си години издава роман приблизително на всеки две години, първо в издателство „Календи“, а от 2018 г. в „Диоптра“.

Пападаки написва Το κόκκινο σπίτι („Червената къща“) на около деветнайсет години и сама плаща първото ѝ отпечатване; книгата е открито автобиографична и черпи от критската къща на детството ѝ. Списъкът на издателя ѝ датира изданието на „Календи“ от 1988 г., последвано от Η μπόρα („Пороят“, 1989). Най-известният ѝ роман, Το χρώμα του φεγγαριού („Цветът на луната“), излиза в началото на 90-те години; каталозите посочват 1991 или 1995 г. Той проследява Фотис, младеж от остров, и Марусо, момиче от Атина, чиято любов е истинска, но съдбовна, щом той се премества в града. Преиздаван е много пъти, последно от „Диоптра“.

Сред по-късните ѝ романи са Οι κάργιες („Чавките“, 1997), Θα ξανάρθουν τα χελιδόνια („Лястовиците ще се върнат“, 2015) и Το χαμόγελο του δράκου („Усмивката на дракона“, 2018) — лиричен роман за безкрайното противоборство между майка и дъщеря и за предателството в любовта. В Το τετράδιο της Αλκυόνης („Тетрадката на Алкиони“) и Ξεφυλλίζοντας τη σιωπή („Прелиствайки тишината“), и двете от 2004 г., прозата ѝ най-много се доближава до поезията.

Стилът ѝ е личен и изповеден. Пише на ръка и казва, че трябва добре да проучи героите си, преди една история да започне. Думата συγγραφέας (писател) ѝ се струва твърде тежка: нарича себе си λογοτέχνης (литератор) и майсторка на литературата.

Пападаки принадлежи към популярната страна на гръцката проза: романите ѝ се продават постоянно, а на представянията с автографи се извиват опашки. Във Τα Νέα критичката Микела Хартулари я нарича „приятелчето“ на читателя, а Манолис Пимблис отбелязва, че читателите търпеливо чакат подписа ѝ. В началото на 2020-те години „Диоптра“ преиздава дванайсет нейни книги с нови рисувани корици, така че заглавия от 90-те отново лесно се намират в гръцките книжарници. В интервю от 2018 г. тя казва, че думите са изгубили много от тежестта си и че трябва да пазим езика си жив.

Опитайте: вземете заглавието Το χρώμα του φεγγαριού и напишете три свои наблюдения с το χρώμα του… или το χρώμα της… (цветът на…), например το χρώμα της σιωπής (цветът на тишината). След това обяснете в едно изречение на гръцки защо тя предпочита μαστόρισσα (майсторка) пред συγγραφέας (писателка).

• Първият ѝ ръкопис, „Червената къща“, ѝ донася работа: след рецензията на критика Тасос Вурнас вестник „Авги“ я назначава.
• Планът ѝ да учи в Париж се проваля: понеже е писала за „Авги“, полицията има досие за нея и ѝ отказва паспорт.
• Във френското училище в Ханя тя е рядката пансионерка, която се натъжава, а не се радва, когато дойде време да се прибере у дома.
• Пише ръкописите си на ръка.