Спирос Мелас

Мелас е роден на 13 януари 1882 г. в Навпакт, малкото пристанищно градче в Коринтския залив, познато на европейците като Лепанто. Детството и юношеството си прекарва в различни гръцки градове; семейството накрая се установява в Пирея и след смъртта на баща си той трябва да работи, за да го издържа. Първите си стъпки в журналистиката прави в пирейския вестник Φωνή του Πειραιά („Гласът на Пирея“) и никога истински не напуска пресата: десетилетия наред пише репортажи, хроники и полемични статии за атински вестници като Ακρόπολις и Άστυ, а в последните си години – за Ελευθερία (1957–1966). Той е сред основателите на Съюза на журналистите в Атина (ΕΣΗΕΑ) и е известен с остър, войнствен и жив стил.

Същевременно пише за театъра. Първата му пиеса, Ο γιος του ίσκιου („Синът на сянката“), е поставена през 1907 г. от трупата на Ефтихиос Вонасерас, когато Атина открива модерната драма на Ибсен и неговите последователи, а през следващите десетилетия той преминава от драмата към комедията и историческите пиеси. Между двете войни е една от познатите фигури в театралния живот на столицата – като автор, критик и полемист.

Около 1930 г. той все повече се обръща към историята и пише популярни биографии на мъжете от 1821 г. по живия маниер по-скоро на журналист, отколкото на учен. Авторитетът му на книжовник е признат от Атинската академия, която официално го приема за нов член през 1936 г.; през 1959 г. той е неин председател. Пише до дълбока старост и умира в Атина на 2 април 1966 г.

Ранните пиеси на Мелас принадлежат към новия гръцки театър на идеите от 1900-те и 1910-те години: Ο γιος του ίσκιου (1907) и Το άσπρο και το μαύρο („Бялото и черното“, 1913), поставена от трупата на великата актриса Кивели.

Най-широката си публика той намира с комедията. Ο μπαμπάς εκπαιδεύεται („Татко тръгва на училище“), поставена за първи път през 1935 г., е изградена около Прокопис – обикновен, наивен баща, който от любов към сина си оставя настрана собствените си интереси, дори собствения си живот; хуморът ѝ извира от неговата невинност и непосредственост. Тя става любимка на гръцките сцени, възобновена е от Националния театър през 1954 г. и е филмирана през 1953 г. Късната му пиеса Ο βασιλιάς και ο σκύλος („Царят и кучето“, 1953) представя прочутата среща между Александър Велики и Диоген Киника – завоевателя на света и философа, който го моли само да се махне от слънцето му.

Историческите му писания са може би най-трайното му дело. Ο γέρος του Μωριά („Старецът от Морея“, 1931, два тома), животопис на Теодорос Колокотронис, разказва революцията с темпото на роман и колорита на вестникарски репортаж. Същата година издава животопис на адмирал Миаулис и следват много подобни книги, чак до Φιλικοί: οι πρόδρομοι του '21 („Филики: предвестниците на 1821“, 1960). Пише и драма, Παπαφλέσσας („Папафлесас“, 1937), за пламенния свещеник, загинал при Маниаки през 1825 г.

За днешния учащ най-лесната врата към Мелас е филмът от 1953 г. по Ο μπαμπάς εκπαιδεύεται, черно-бяла гръцка комедия от 50-те години. Биографиите му на героите от 1821 г. все още се появяват в антикварните книжарници и в нови издания и през по-голямата част от XX век оформят популярния образ на Колокотронис като «ο Γέρος του Μωριά» („Старецът от Морея“). Историите на новогръцкия театър го нареждат сред драматурзите, които довеждат драмата на идеите на гръцката сцена, а името му е свързано с Навпакт, града, в който е роден.

• Наред с кариерата си на драматург той работи като журналист повече от половин век.
• Комедията му „Татко тръгва на училище“ (първа постановка 1935 г.) е филмирана през 1953 г.
• Едноактната му пиеса „Царят и кучето“ представя срещата между Александър Велики и Диоген.
• Приет е в Атинската академия през 1936 г. и е неин председател през 1959 г.