Костас Варналис

Варналис е роден на 14 февруари 1884 г. в Пиргос, днешен Бургас, на българския бряг на Черно море, в гръцко семейство, чието име идва от град Варна. Учи в гръцкото училище в Пловдив и през 1902 г. идва в Атина да следва филология в университета, където влиза в кръга на младите демотицисти около списание Νουμάς. След като завършва през 1908 г., работи като учител по гръцки в средни училища в различни градове и в Атина и публикува изпипани, чувствени, по-скоро парнасистки стихове под влиянието на Паламас.

Държавна стипендия го отвежда през 1919 г., веднага след Първата световна война и Руската революция, в Париж да учи философия и литература. Връща се марксист и заедно с човека се променя и поетът. През 1925–26 г., по време на спора за прогресивното обучение в учителския институт Мараслио, е обвинен заедно с Димитрис Глинос и Александрос Делмузос, че покварява младежта, и през 1926 г. е уволнен от учителската служба. Оттогава живее от журналистика, като почти петдесет години пише литературни и политически рубрики за атински вестници, от преводи и от книгите си.

Политиката му струва повече от работата: при диктатурата на Метаксас, в годините на гражданската война и при полковниците е забраняван, следен и периодично преследван. Никога не се отрича от убежденията си. През 1959 г. получава Ленинската награда за мир, а в последните си години, при диктатурата, пише някои от най-гневните си стихове. Умира в Атина на 16 декември 1974 г., няколко месеца след възстановяването на демокрацията, и на погребението му се стичат огромни тълпи.

Основната поезия на Варналис се съдържа в две книги. Το φως που καίει („Светлината, която гори“, 1922), отпечатана първо в Александрия под псевдонима Димос Таналиас, е смесица от стих и проза, в която Прометей, Христос и фигура на име Мом, духът на подигравката, спорят какво е нужно на човечеството; отговорът е, че светлината ще донесат не митът и религията, а самият трудов народ. Най-известните части в нея са Μοιραίοι („Обречените“), хор от мъже в избена кръчма, които изреждат съдбата, смазала ги, и завършват с признанието, че вината е тяхна, защото никога не са посмели да се надигнат, и Μάνα του Χριστού („Майката на Христос“), плач на Мария при кръста. Σκλάβοι πολιορκημένοι („Обсадени роби“, 1927) взема заглавието си от „Свободните обсадени“ на Соломос и го обръща наопаки: обсадените сега са бедните, затворени от глада и от лъжите на господарите.

Прозата му е сатира от класически тип. Η αληθινή απολογία του Σωκράτη („Истинската апология на Сократ“, 1931) пренаписва Платон: Сократ, който говори езика на атинската улица, разобличава съдиите си, жреците и демагозите и отказва да ласкае и народа. Το ημερολόγιο της Πηνελόπης („Дневникът на Пенелопа“, 1947) дава на вярната съпруга на Одисей циничен личен глас и Омировият дом се превръща в портрет на управляваща класа във война. Есето Ο Σολωμός χωρίς μεταφυσική („Соломос без метафизика“, 1925) чете националния поет като продукт на своята класа и епоха, което по онова време е скандал. По-късните сборници, Ποιητικά (1956), Ελεύθερος κόσμος („Свободен свят“, 1965) и посмъртният Οργή λαού („Народен гняв“, 1975), са по-преки; той превежда и Аристофан, Еврипид и Молиер.

«Οι Μοιραίοι» с първия си стих «Μες την υπόγεια την ταβέρνα» е една от най-записваните гръцки песни на XX век: Микис Теодоракис я написва като песен през 60-те години, оттогава я пеят Григорис Битикоцис и много други, а повечето хора, които пеят с нея, не знаят, че текстът е стихотворение от 20-те години на учител по гръцки. Баладата Η μπαλάντα του κυρ Μέντιου („Баладата за господин Ментиос“), в която едно изтощено магаре най-сетне рита, е друга известна песен, в изпълнение на Никос Ксилурис. Варналис се изучава по литература в лицея, обикновено с „Οι Μοιραίοι“ или откъси от „Истинската апология“, и улици в Атина и други градове носят името му. Който учи гръцки, трябва да послуша „Οι Μοιραίοι“ с текста в ръка: четири кратки строфи на всекидневен гръцки, които учат лексиката на съдбата, виното и разкаянието.

• Роден е в България и през целия си живот запазва погледа отстрани към Атина на роден в България грък; фамилията му означава «от Варна».
• „Светлината, която гори“ излиза за първи път в Александрия през 1922 г. под псевдонима Димос Таналиас, защото авторът е действащ държавен учител.
• През 1926 г. е уволнен от учителството заради идеите си и почти половин век живее от вестникарски рубрики.