Нана Мускури

Йоана Мускури, която всички винаги наричали Нана, е родена на 13 октомври 1934 г. в Ханя, Крит. Когато е на три години, семейството се мести в Атина, където баща ѝ работи като киномеханик в кино; децата растат зад екрана, а навън са Окупацията, а после и Гражданската война. Няколко години учи класическо пеене в Атинската консерватория и мечтае за опера, но по собствените ѝ думи е отпратена, когато става известно, че пее джаз в нощни клубове.

Джаз клубовете я отвеждат при Манос Хадзидакис, който ѝ дава своите песни да ги пее. На Фестивала на гръцката песен през 1959 и 1960 г. тя печели с негови песни, а през 1960 г. взема първа награда на Средиземноморския песенен фестивал в Барселона. Един немски филм за Гърция ѝ донася «Weiße Rosen aus Athen» (Бели рози от Атина, 1961), продадена в над милион екземпляра в Германия, а от 1962 г. тя живее в Париж, който става нейната база до края на кариерата ѝ. През 1963 г. представя Люксембург на конкурса „Евровизия“.

През 1966 г. обикаля Съединените щати на турне с Хари Белафонте, от 1968 г. води собствено телевизионно предаване по Би Би Си във Великобритания и четири десетилетия пее във всяка голяма концертна зала по света. През 1993 г. става посланик на добра воля на УНИЦЕФ, а от 1994 до 1999 г. заседава в Европейския парламент от името на Гърция. Дългото прощално турне през 2005–2008 г. се оказва не краят: тя се връща на сцената и продължава да изнася концерти и след деветдесетия си рожден ден.

Гръцкият репертоар на Мускури е изграден върху песните на Манос Хадзидакис и чрез него върху стиховете на Никос Гацос: «Χάρτινο το φεγγαράκι» (Малка хартиена луна), «Κάπου υπάρχει η αγάπη μου» (Някъде съществува моята любов), «Τα παιδιά του Πειραιά» (Децата на Пирея) — песента от филма „Никога в неделя“, спечелила „Оскар“ през 1961 г., която тя записва на няколко езика. Пее също Микис Теодоракис и традиционни песни, а гръцките ѝ албуми остават най-лесният начин един чужденец да се срещне с класическата гръцка песен от 50-те и 60-те години.

В чужбина работи език по език. На немски има «Weiße Rosen aus Athen» (1961); на френски, където името ѝ е познато на всички, «À force de prier» (1963) и «Je chante avec toi Liberté» (1981) — хорът на робите от „Набуко“ на Верди, превърнат в химн на свободата; на английски «Only Love» (1985), стигнала до второ място в британските класации, както и албуми с народни песни, филмова музика и химни. Записва още на испански, италиански, португалски, нидерландски, иврит и уелски.

Стилът ѝ никога не се променя: чист, почти момчешки хоров тембър, без трикове с вибрато, безупречна дикция и аранжименти, които поставят мелодията на първо място. Критиците понякога го наричат прекалено сладък; публиката – не, а самият мащаб на каталога ѝ, доста над двеста албума, няма равен сред гръцките изпълнители.

Мускури е жива артистка, така че наследството ѝ все още се пише. За учещия език мястото, откъдето да започне, са гръцките ѝ записи на Хадзидакис: «Χάρτινο το φεγγαράκι» и «Τα παιδιά του Πειραιά» са изпети бавно, всяка дума е ясна, а текстовете са кратки. Гръцката телевизия и радио все още я излъчват, а прощалният ѝ концерт през 2008 г. в Одеона на Ирод Атик под Акропола беше национално събитие. В Ханя тя е прославена дъщеря на града, а във Франция и Германия името ѝ е просто синоним на гръцката песен. Очилата ѝ, които през 60-те години отказва да свали на сцената въпреки всички съвети, стават толкова известни, че едни такива очила са толкова разпознаваем неин образ, колкото и гласът ѝ.

• Първото ѝ име е Йоана; Нана е умалителното, което използва семейството ѝ.
• На конкурса „Евровизия“ през 1963 г. тя представя Люксембург, а не Гърция, с френската песен «À force de prier».
• От самото начало не сваля очилата си на сцената, въпреки съветите на мениджъри, които смятат, че те ще съсипят кариерата ѝ, и те стават нейната запазена марка.
• През 1993 г. наследява Одри Хепбърн като посланик на добра воля на УНИЦЕФ, а година по-късно е избрана в Европейския парламент.