Ивик

Ивик е роден в Регион, гръцки град на върха на италианския ботуш, днес Реджо Калабрия. Античните автори дават различни имена на баща му и не са съгласни за датите му. Византийският речник, известен като Суда, го поставя на Самос по времето на цар Крез, около 564–561 г. пр.Хр., но съвременните истории обикновено поставят самоските му години при тирана Поликрат, около 537–523 г. пр.Хр. В двора на Поликрат скъпи изпълнения на хорова песен, съчетаващи поезия, музика и танц, забавлявали гостите и същевременно разгласявали славата на владетеля. По-късно учените в Александрия включили Ивик в канона на деветимата гръцки лирици.

За смъртта му не се знае нищо сигурно. Прочута история, разказана векове по-късно в епиграма на Антипатър Сидонски, от Плутарх и в Суда, разказва, че разбойници го нападнали на пусто място, според някои версии край Коринт. Умирайки, той призовал преминаващо ято жерави да отмъсти за него. По-късно, в театъра, един от убийците видял жерави над себе си и извикал: „Ето отмъстителите на Ивик!“, и престъплението било разкрито. „Жеравите на Ивик“ станали поговорка, но историята е легенда, а не исторически запис.

Ивик пише на литературен гръцки, който смесва дорийски и еолийски черти със силен епически колорит. Запазените му стихове се делят на две групи: повествователни песни за митове, близки до маниера на по-стария поет Стезихор, и по-лични творби за любовта и възхвалата. Папирусен фрагмент от Египет, предаден без име на автора, но обикновено приписван на него, възхвалява красотата и славата на младия Поликрат. Той използва познат похват: поетът оставя една тема настрана, за да се съсредоточи върху наистина важната — възхваляваната личност.

Любовните му стихове са причината античните читатели да го помнят. Във фрагмент 286, цитиран от Атеней в Пирът на мъдреците, напролет цъфтят дюлите, напоявани от реките, там, където е недокоснатата градина на Девите, а пъпките на лозата растат под сенчести клонки. После картината се обръща: за поета любовта не почива в нито един сезон, а се спуска като тракийския северен вятър с мълнии. Във фрагмент 287 Ерос го гледа изпод тъмни клепачи и го хвърля в мрежите на Афродита; поетът трепери като стар, награждаван състезателен кон, принуден отново да се състезава. В Парменид на Платон (137a) философът си спомня този кон, а във Федър Сократ заема друг стих на Ивик.

В Гърция днес Центърът за гръцки език предлага онлайн фрагменти 286 и 287 с античния текст, новогръцки преводи и бележки. Одисеас Елитис в сборника си Ημερολόγιο ενός αθέατου Απριλίου (Дневник на един невидим април) нарича Ивик «ερωτομανέστατο» (най-влюбчивия). В Германия Фридрих Шилер превръща легендата в баладата Die Kraniche des Ibykus (Жеравите на Ивик) през 1797 г., след като Гьоте му отстъпва сюжета. Опитайте: отворете фрагмент 286 с новогръцкия превод, намерете дюлите и лозите и напишете две свои изречения: «Η κυδωνιά ανθίζει» (Дюлята цъфти) и «Το αμπέλι μεγαλώνει» (Лозата расте). После добавете още едно за растение, което виждате от прозореца си.

• Александрийският канон на деветимата лирици поставя Ивик до Сапфо, Алкей, Алкман, Стезихор, Анакреонт, Симонид, Пиндар и Бакхилид.
• Фрагмент 286 е оцелял само защото Атеней го цитира в книга за разговори на трапезата, написана повече от седем века след Ивик.
• Изразът «αἱ Ἰβύκου γέρανοι» (жеравите на Ивик) става поговорка за престъпление, разкрито по неочакван начин.
• Гьоте първо смятал сам да напише баладата за жеравите, после оставил сюжета на Шилер и му изпратил съвети за птиците.