Кики Димула

Василики Раду е родена в Атина на 6 юни 1931 г. и живее в града през целия си живот. След като завършва училище, през 1949 г. постъпва в Банката на Гърция като служителка и остава там четвърт век. Първата ѝ малка стихосбирка, Ποιήματα (Стихотворения), излиза през 1952 г., когато е на двадесет и една години; по-късно тя се отрича от нея като от младежко произведение. През 1954 г. се омъжва за поета Атос Димулас, петнадесет години по-възрастен от нея, който я насърчава и чиято фамилия тя запазва като псевдоним. Имат две деца.

Ранните ѝ книги, Έρεβος (Ереб, 1956), Ερήμην (Задочно, 1958) и Επί τα ίχνη (По следите, 1963), остават почти незабелязани. Пробивът идва с Το λίγο του κόσμου (Малкото на света, 1971), последвана десет години по-късно от Το τελευταίο σώμα μου (Последното ми тяло, 1981). Смъртта на съпруга ѝ през 1985 г. стои зад Χαίρε ποτέ (Здравей, никога, 1988), която печели Държавната награда за поезия и я прави известна далеч извън литературните кръгове.

Оттогава всяка нова книга е събитие: Η εφηβεία της λήθης (Юношеството на забравата, 1994), Ενός λεπτού μαζί (Една минута заедно, 1998), Χλόη θερμοκηπίου (Оранжерийна трева, 2005) и други. През 2002 г. е избрана в Атинската академия, през 2009 г. получава Европейската награда за литература в Страсбург, а през 2010 г. – Голямата държавна награда за цялостно творчество. Умира в Атина на 22 февруари 2020 г., на осемдесет и осем години.

Стихотворенията на Димула изглеждат като кратки разговорни бележки, а се оказват пълни с капани. Любимият ѝ похват е да приема езика на граматиката и бюрокрацията буквално. В Πληθυντικός αριθμός (Множествено число) от Το λίγο του κόσμου тя склонява любовта и страха като думи в училищно упражнение: любовта е съществително, в единствено число, «от беззащитен род». В Σημείο αναγνωρίσεως (Отличителен белег) тя се обръща към статуя на жена с вързани ръце и настоява да я нарича жена, а не статуя. Абстрактните съществителни – отсъствието, забравата, случайността, паметта – се разхождат из стиховете ѝ, сякаш са хора с професии и настроения.

Другата ѝ голяма тема е фотографията. Старите снимки със застиналите си усмивки и изгубени фонове ѝ позволяват да пише за времето, без да казва нищо тържествено: хората от снимката са си отишли, снимката е останала. След 1985 г. скръбта се превръща в постоянен спътник, когото тя по-скоро задява, отколкото оплаква; Χαίρε ποτέ (Здравей, никога) играе с поздрава «χαίρε» и думата «ποτέ» (никога).

Езикът ѝ е всекидневният атински гръцки, изкривен в ставите: глагол в грешно време, прилагателно, прикрепено към грешно съществително, клише, разглобено, за да покаже скрития си смисъл. Читатели, които обикновено не четат поезия, я цитират; лингвисти я изучават. Събраните ѝ стихотворения излизат като Ποιήματα през 1998 г., а по-късните книги запазват същия глас до края – по-сух и по-тъжен, но никога надут.

Димула е рядкост – труден поет, продал десетки хиляди екземпляра; книгите ѝ от издателство Ίκαρος са във всяка гръцка книжарница. Стихотворения като Σημείο αναγνωρίσεως и Πληθυντικός αριθμός са включени в училищната христоматия за лицея и учителите ги използват, за да покажат, че граматиката може да бъде жива. Записи, в които тя чете собствените си стихове с нисък, ироничен глас, лесно се намират в интернет: чуйте Πληθυντικός αριθμός с нейния глас и после го прочетете отново. Няколко стихотворения са превърнати в песни, а стихове като «Ο έρωτας, όνομα ουσιαστικόν» се цитират по картички и стени. Когато умира през 2020 г., вестници в цяла Европа публикуват некролози и дни наред гърците споделят нейни стихове в социалните мрежи.

• Работи в Банката на Гърция от 1949 до 1974 г. – двадесет и пет години денем брои чужди пари, а нощем пише за отсъствието.
• Издава първата си книга на двадесет и една години, а по-късно отказва да я брои сред творбите си.
• През 2002 г. става едва третата жена, избрана в Атинската академия, и първата поетеса.
• Стихотворението ѝ Πληθυντικός αριθμός е урок по граматика: склонява любовта, страха и паметта по число и род.