Ангелики Стелату

Ангелики Стелату е родена в Атина през 1963 г. Учи класически балет и завършва с отличие Държавното училище за танц, където преподавателката Мери Цути иска от танцьорите да забелязват какво чувстват във всяко движение, а не само да го изпълняват. В интервю от 2015 г. тя си спомня и спектакъл на трупата на Пина Бауш в Одеона на Ирод Атик като „нещо като откровение“. След това стипендия от Фондация „Онасис“ я отвежда в Ню Йорк, където учи в студиата на Мърс Кънингам и посещава семинари по контактна импровизация и рилийз техника.

Обратно в Атина тя основава заедно с Димитрис Папайоану Edafos Dance Theatre; историята на самата група посочва 1986 г., а други източници – 1987 г. Тя е водещата ѝ танцьорка и асистент-хореограф в постановки като „Медея“ и „Дракула“, докато не напуска след For Ever през 2001 г. Танцува и с други независими трупи, сред тях Sine Qua Non, Analia и Choriká на Зузу Николуди. В театъра работи като хореограф и консултант по движение на режисьори, между другото в Националния театър, театър „Неос Космос“, Атинската концертна зала „Мегарон“ и Атинския фестивал. По-късно режисира собствени творби, включително със своята трупа Ypsilon.

Работата на Стелату се движи между изпълнението, хореографията и изграждането на сценичното движение на актьорите. В Ανθρώπινη δίψα („Човешка жажда“, 1999) на Edafos солото ѝ Σκαλοπάτια („Стъпала“) ѝ донася наградата за най-добро женско изпълнение на гръцките национални награди за танц. През 2004 г. е хореограф в творческия екип на Папайоану за церемониите по откриването и закриването на Олимпийските игри в Атина. Работата ѝ върху движението в пиесата на Саймън Стивънс Motortown, режисирана от Вангелис Теодоропулос, получава през 2008 г. наградата за хореография „Кула Працика“.

Като режисьор и хореограф тя създава a little before ( ) a little after за Патра, Европейска столица на културата, през 2006 г. и cann.ib.als с Ypsilon в театър „Неос Космос“ през 2009 г. По-късен дует, little lives or the body I inhabit, представен в Атина и Каламата, прави своя тема усилието на две тела да се движат в пълен синхрон. През март 2015 г. Гръцката национална опера ѝ поръчва първата работа за своя балет: две творби на Манос Хадзидакис, Το χαμόγελο της Τζοκόντας („Усмивката на Джоконда“) и рядко поставяния Μαρσύας („Марсий“), в театър „Олимпия“. Пред LiFO тя казва, че няма фиксиран хореографски код и предпочита абстрактното изразяване пред разказа: движението, като музиката, може да събуди чувства, без да обяснява сюжет.

Стелату принадлежи към поколението, което изгражда гръцкия съвременен танц в независими групи през 80-те и 90-те години. През 2015 г. тя отбелязва, че този разцвет засяга определени хореографи, а не танца като цяло, защото липсват структурите, които да го поддържат. Днес името ѝ се среща в програмите на гръцки театри и фестивали, често на реда „движение“ или „хореография“. Прочетете гръцкото ѝ интервю в LiFO от 2015 г. и намерете глаголите, с които описва репетицията: χορεύω, δοκιμάζω, προχωρώ. После станете, наклонете се бавно встрани, изправете се, спрете и предайте поредицата: Η δασκάλα είπε ότι γέρνουμε αργά, σηκωνόμαστε και σταματάμε (Учителката каза, че бавно се навеждаме, изправяме се и спираме). Движете се само в удобни граници.

• Учи класически балет и казва, че е носила палци удобно като пантофи.
• Снима всяка репетиция и прави корекциите си, след като изгледа видеото.
• Солото ѝ от 1999 г. в „Човешка жажда“ се казва Σκαλοπάτια („Стъпала“).
• Хадзидакис пише „Марсий“ за Гръцката хореодрама на Ралу Ману.