Янис Папаяну

Папаяну е роден през 1913 г. в Киос (Κίος, днес Гемлик в Турция), стар гръцки град на южния бряг на Мраморно море. През 1922 г., когато гръцката армия рухва в Мала Азия, гръцкото население на Киос трябва да напусне и деветгодишното момче идва в Гърция със семейството си сред повече от един милион бежанци. Като повечето от тях пристигат почти без нищо и започват отначало в бедните квартали на столицата, като се заселват в Цицифиес, край морето между Атина и Пирея.

Именно в бежанските квартали на Атина и Пирея през 20-те и 30-те години се оформя ребетико – среща между музиката от кафенетата на Смирна и Константинопол и песните на пирейския подземен свят. Папаяну израства в този свят. Научава бузуки като млад, свири в таверните и от края на 30-те години започва да записва. Трябва да работи под цензурата на диктатурата на Метаксас (1936–1941), която забранява песните за хашиш и подземния свят, и като колегите си се обръща към любовните песни и сцените от градския живот.

Най-плодотворните му години са 40-те и 50-те, след Окупацията, когато ребетико става популярната песен на цялата страна и големите певци на времето записват музиката му. Продължава да композира и да свири до 1972 г., когато загива при пътна злополука, прибирайки се от работа на зазоряване.

Папаяну принадлежи към поколението, което извежда ребетико от хашишените свърталища на 30-те години до масовата публика на следвоенните години. Като бузукчия е ценен заради чистия си, изразителен стил в класическата трихорова традиция; като композитор пише голям брой песни в основните танцови ритми на ребетико – ζεϊμπέκικο (зейбекико), χασάπικο (хасапико) и τσιφτετέλι (кючек, циптетели).

Темите му са темите на градската беднота: любовта и ревността, нощта и таверната, достойнството на μάγκας, хитрия мъж от квартала, а под всичко – споменът за прокуждането. Πριν το χάραμα („Преди зазоряване“) е песента, която знаят повечето хора; самото ѝ заглавие извиква последните часове на една нощ в таверната, когато музиката продължава до съмване. Πέντε Έλληνες στον Άδη („Петима гърци в Хадес“) е друг голям хит, а Μοδιστρούλα („Малката шивачка“), Καπετάν Αντρέας Ζέππος („Капитан Андреас Зепос“) и Φοβάμαι μη σε χάσω („Страхувам се да не те загубя“) са класики на жанра. В инструменталната пиеса Σούρουπο στις Τζιτζιφιές („Здрач в Цицифиес“) може да се чуе собственото му свирене.

Много от песните му се пеят днес, без хората да знаят кой ги е написал – това е съдбата на голяма част от ребетико. За специалистите обаче Папаяну стои редом с Вамвакарис и Цицанис сред композиторите, които дават на жанра класическата му форма.

За да се запознаете с Папаяну, чуйте запис на Πριν το χάραμα, а после идете в ρεμπετάδικο – таверна с ребетико на живо, където песните му са част от стандартния репертоар; музикантите ще ги знаят, дори публиката да не знае името на композитора. Песните му присъстват в повечето антологии на класическото ребетико, а по-младо поколение ги открива отново по време на възраждането на ребетико през 70-те и 80-те години. В Неа Киос край Аргос споменът за стария Киос и днес е жив. Животът му е и добър вход към историята на бежанците от 1922 г., която оформя новогръцката музика.

• Роден е в Киос, днес Гемлик в Турция, и идва в Гърция като бежанец на девет години.
• Цял град на Пелопонес, Неа Киос край Аргос, е основан от бежанци от родното му място.
• Като другите ребети трябва да приспособява песните си към цензурата на диктатурата на Метаксас, която забранява песните за хашиш.
• Много гърци могат да пеят песните му, без да знаят името му.