Яковос Камбанелис

Камбанелис е роден на 2 декември 1922 г. в Хора, главния град на Наксос, в скромно семейство, което се премества в Атина в средата на 30-те години. Той рано напуска училище, работи и учи техническо чертане във вечерни курсове, без никакво литературно образование. През 1942 г., по време на германската окупация, се опитва да избяга в чужбина, за да се присъедини към Съюзниците, арестуван е на австрийската граница през 1943 г. и е депортиран в концлагера Маутхаузен, където остава, докато американските войски не го освобождават на 5 май 1945 г.

Обратно в Атина, той открива театъра като зрител и сам се научава да пише за сцената. Първите му пиеси са поставени около 1950 г., а Националният театър представя Η έβδομη μέρα της δημιουργίας („Седмият ден на сътворението“) през 1956 г. Пробивът идва на следващата година с Театро Технис на Каролос Кун и Η αυλή των θαυμάτων. Оттогава в продължение на половин век той е централната фигура на гръцката драматургия, като пише и киносценарии, сам режисира един филм и създава текстове за Микис Теодоракис, Ставрос Ксархакос и други.

По време на диктатурата от 1967–74 г. неговият Μεγάλο μας τσίρκο се превръща във всевечерен акт на съпротива. Избран е за член на Атинската академия през 1999 г., продължава да пише пиеси и след осемдесетте си години и умира в Атина на 29 март 2011 г. Дъщеря му Катерина Камбанели е известна певица.

Η αυλή των θαυμάτων („Дворът на чудесата“, 1957) се развива в общия двор на стара атинска къща, в която живеят няколко бедни семейства. Къщата ще бъде съборена, за да се построи жилищен блок, млада двойка заминава за Австралия, а пиесата завършва с опустяването на двора. Написана на всекидневен език, с хумор и без герои, тя става образец на гръцкия реалистичен театър. Παραμύθι χωρίς όνομα („Приказка без име“, 1959) по романа на Пенелопи Делта и Οδυσσέα, γύρισε σπίτι („Одисей, върни се у дома“, 1966) показват другата му страна – игрива и политическа.

Μαουτχάουζεν („Маутхаузен“, 1963) е неговият разказ в проза за лагера и преди всичко за странните месеци след освобождението, когато оцелелите остават там, а той се влюбва в литовско еврейско момиче. Микис Теодоракис написва музика по четири стихотворения от книгата като Η Μπαλάντα του Μαουτχάουζεν („Баладата за Маутхаузен“, 1966) в изпълнение на Мария Фарандури; първата песен, Άσμα ασμάτων („Песен на песните“), в която затворник пита момичетата от лагера дали са виждали любимата му, е сред най-известните песни на гръцки.

Το μεγάλο μας τσίρκο („Нашият голям цирк“, 1973), поставен от Джени Карези и Костас Казакос с музика на Ставрос Ксархакос и гласа на критския певец Никос Ксилурис, преразказва гръцката история от 1821 г. до днес като поредица от циркови номера; публиката по време на хунтата разбира всеки намек и представленията се превръщат в демонстрации. За киното той написва Στέλλα („Стела“, 1955) за Михалис Какоянис и Мелина Меркури по собствената си пиеса и Ο Δράκος („Чудовището“, 1956) за Никос Кундурос.

Камбанелис се играе всеки сезон в Гърция: нова постановка на Η αυλή των θαυμάτων или Το μεγάλο μας τσίρκο е редовно събитие, пиесите му се изучават в гръцките театрални школи и присъстват в литературните христоматии на лицея. Най-простият начин да се запознаете с него е да чуете Άσμα ασμάτων в записа на Фарандури, а после да прочетете краткия и ясен гръцки на Μαουτχάουζεν, който е и вълнуващо въведение в годините на окупацията. Теодоракис дирижира Баладата при самия мемориал в Маутхаузен през 1988 г. и отново през 1995 г. в присъствието на Камбанелис, а песента се пее в Гърция в дните за възпоменание на Холокоста. На Наксос родният му град го почита, а филмът Στέλλα, в който Меркури пее «Αγάπη που 'γινες δίκοπο μαχαίρι», е класика, излъчвана от гръцката телевизия.

• Той така и не завършва средно училище и научава театъра единствено като гледа представления след завръщането си от Маутхаузен.
• Влюбените от Άσμα ασμάτων са истински: песента израства от собствената му любов към оцеляла литовска еврейка в месеците след освобождението на лагера.
• Το μεγάλο μας τσίρκο (1973) се играе под цензурата на полковниците, а публиката, която пее заедно с Никос Ксилурис, превръща всяка вечер в протест.
• Избран е в Атинската академия през 1999 г. – рядка чест за драматург.