Хераклит

За живота на Хераклит не се знае почти нищо сигурно. Роден е около 535 г. пр.Хр. в Ефес, йонийския град, прочут с храма на Артемида, в аристократичното семейство, което носело наследствената титла «цар» на града; според Диоген Лаерций, нашия главен източник, той се отказал от нея в полза на брат си. Принадлежал към поколението след първите философи от съседния Милет, Талес и Анаксимандър, и познавал идеите им, както и тези на Питагор и поетите, на които всички се присмивал: «многознанието не учи на разум».

Античните биографи го рисуват като горд, самотен човек, който презирал съгражданите си, особено след като те изгонили приятеля му Хермодор, и който предпочитал да играе на кокалчета с децата в храма, вместо да участва в политиката. Казват, че написал една-единствена книга и я оставил в храма на Артемида, може би за да я четат само сериозните. По-късната традиция го нарекла «плачещия философ», в противовес на смеещия се Демокрит, и разказвала недостоверни истории за смъртта му от воднянка около 475 г. пр.Хр.

Исторически значима е книгата. Написана на йонийска проза, с кратки, подобни на оракул изречения, тя била четена и цитирана от Платон, Аристотел и стоиците, и само чрез такива цитати са оцелели фрагменти от нея. През V век неговите последователи, «хераклитовците», довели до крайност идеята му за всеобщата промяна, а Платоновата картина на учение, в което нищо не стои на място, отчасти е тяхно дело.

Книгата на Хераклит, по-късно наречена Περί φύσεως (За природата), според преданието имала три части: за вселената, за политиката и за боговете. Фрагментите показват една мисъл, видяна от много страни. Първо, всичко се променя: «върху онези, които влизат в едни и същи реки, текат все други и други води» (фрагмент 12) — изречение, което Платон обобщава като «πάντα χωρεῖ καὶ οὐδὲν μένει», всичко се движи и нищо не остава, откъдето идва популярното «τα πάντα ρει». Второ, промяната не е хаос, а напрежение между противоположности, които се нуждаят една от друга: денят и нощта, пътят нагоре и пътят надолу са «един и същ» (60), и «войната е баща на всичко и цар на всичко» (53). Трето, зад това напрежение стои λόγος — дума, която означава едновременно «слово» и «разум», скрита мярка, обща за всички неща, която повечето хора не чуват дори след като им е казано (1, 2).

Физическият образ на този ред е огънят: космосът не е създаден нито от бог, нито от човек, «а винаги е бил, е и ще бъде вечно жив огън, който се разпалва с мяра и угасва с мяра» (30). Други фрагменти са по-лични: «търсих себе си» (101); «характерът е съдба на човека», ἦθος ἀνθρώπῳ δαίμων (119); «природата обича да се крие» (123); господарят на делфийския оракул «нито казва, нито крие, а дава знак» (93) — точно така пише и самият Хераклит. Съзнателно двусмисленият му стил, с думи, които могат да се четат в две посоки, го прави «Тъмния» (ὁ Σκοτεινός) още в древността.

На гръцки Хераклит е по-скоро жив израз, отколкото мъртъв автор. «Τα πάντα ρει» се казва за всичко, което се променя, от политиката до цените, и дава името си на магазини, лодки и телевизионни предавания; «δεν μπαίνεις δύο φορές στο ίδιο ποτάμι» е често срещана поговорка, а за човек, чиито думи трудно се следят, може да се каже «σκοτεινός σαν τον Ηράκλειτο». Лицеистите срещат фрагментите в часовете по философия, обикновено до Парменид, неговия велик антипод, който отричал, че изобщо нещо се променя. Самият Ефес, близо до днешния Селчук в Турция, е един от най-посещаваните антични обекти в света, и обучаемият може да мине по мраморната му улица и да застане там, където някога се издигал храмът на Артемида, пазителят на книгата му. Четенето на фрагментите на гръцки, по няколко думи наведнъж, е най-доброто упражнение за бавно и внимателно четене.

• Произхождал от семейството, което носело наследствената титла цар на Ефес, и според традицията я предал на брат си.
• Оставил единствената си книга в храма на Артемида, едно от Седемте чудеса на античния свят.
• Прочутото «τα πάντα ρει» не се среща точно с тези думи в оцелелите му фрагменти; то е по-късно обобщение на учението му, основано на свидетелството на Платон «πάντα χωρεῖ».
• Древните го съчетавали с Демокрит като плачещия и смеещия се философ — контраст, който художниците обичали от Ренесанса насам.