Мария Калас

Мария Анна София Сесилия Калогеропулу е родена в Ню Йорк на 2 декември 1923 г. в семейството на гръцки аптекар от Пелопонес. През 1937 г. майка ѝ отвежда двете дъщери обратно в Атина и пълничката, късогледа девойка постъпва в Националната консерватория, а после в Атинската консерватория, където испанското сопрано Елвира де Идалго я обучава в техниката на белканто, станала неин запазен знак. Професионалният ѝ дебют е в Гръцката национална опера през 1941 г., по време на германската окупация, а първата си Тоска пее в Атина през 1942 г., преди да навърши деветнадесет години.

През 1945 г. се връща в Америка, не намира работа и през 1947 г. е ангажирана за Джоконда на Арена ди Верона, където се запознава с диригента Тулио Серафин и индустриалеца Джовани Батиста Менегини, за когото се омъжва през 1949 г. 50-те години са нейното велико десетилетие: Ла Скала от 1950 г., Ковънт Гардън през 1952 г., Метрополитън опера през 1956 г., постановки с Лукино Висконти и Франко Дзефирели и прочутото отслабване с около тридесет килограма, което я превръща в елегантната фигура от снимките.

През 1959 г. тя напуска Менегини заради корабособственика Аристотел Онасис и връзката им, последвана от неговия брак с Жаклин Кенеди през 1968 г., пълни вестниците цяло десетилетие. Гласът ѝ запада рано; последното ѝ оперно представление е Тоска в Ковънт Гардън през 1965 г. През 1971–72 г. води майсторски класове в училището „Джулиард“, през 1973–74 г. прави последно концертно турне и умира сама в парижкия си апартамент на 16 септември 1977 г., на 53 години. През 1979 г. прахът ѝ е разпръснат в Егейско море.

Калас не притежава най-красивия глас на своето време и го знае. Онова, което има, е огромен диапазон, техника, която ѝ позволява да пее Брунхилда на Вагнер и Елвира на Белини в една и съща седмица, както прави във Венеция през 1949 г., и преди всичко дарбата да играе с гласа си, така че всяка фраза да означава нещо. Тя връща към живот забравените опери от началото на деветнадесети век от Белини, Доницети и Керубини и показва, че те са драми, а не просто демонстрации на вокални фойерверки.

Нейната емблематична роля е Νόρμα (Норма) на Белини, друидската жрица, разкъсвана между дълга и любовта, която тя изпява около деветдесет пъти; нейната Тоска, записана през 1953 г. под диригентството на Виктор де Сабата, и днес е еталонният запис на операта; нейната Виолета в Травиата на Висконти в Ла Скала през 1955 г. и нейната Λουτσία ντι Λάμερμουρ (Лучия ди Ламермур) превръщат сцената на лудостта в изследване на скръбта, а не във вокално упражнение. За гърците великите мигове са двете лета, в които тя пее в античния театър на Епидавър с Гръцката национална опера, Норма през 1960 г. и Μήδεια (Медея) на Керубини през 1961 г., ролята на гръцката магьосница, която тя прави своя. През 1969 г. тя отново играе Медея, без да пее, във филма Медея на Пиер Паоло Пазолини, единствената ѝ роля в киното. Записите ѝ за EMI, направени предимно в Милано през 50-те години, остават сърцевината на нейното наследство.

Атина си я върна. През 2023 г. градът откри Музея на Мария Калас на улица „Митрополеос“ с нейните рокли, писма, записи и пианото от парижкия ѝ апартамент, а общинският театър „Олимпия“ на улица „Академиас“, където тя пее като млада жена, днес носи нейното име. На посетителите показват класните стаи на консерваторията, в които де Идалго я е обучавала, а театърът в Епидавър и днес рекламира своите лета на Калас. Рожденият ѝ ден, 2 декември, носи концерти и почит, а името ѝ се дава на улици и музикални училища из цяла Гърция. За учащия първата стъпка е проста: да чуе нейната «Casta diva» от Норма или Тоска от 1953 г., а после да гледа филма на Пазолини, в който една гръцка Медея върви през пейзажите на Кападокия, без да изпее нито една нота.

• През януари 1949 г. във Венеция тя пее Брунхилда във Валкирия на Вагнер и няколко дни по-късно Елвира в Пуританите на Белини, две роли, които почти никое сопрано не опитва в рамките на една кариера.
• Тя е изключително късогледа и едва вижда диригента, затова научава всяка партитура наизуст.
• Единствената ѝ филмова роля, Медея на Пазолини (1969), не съдържа никакво пеене.
• Прахът ѝ е разпръснат в Егейско море през 1979 г., две години след смъртта ѝ в Париж.