Георгиос Дросинис

Дросинис е роден в Атина на 9 декември 1859 г., в стария квартал Плака, в семейство с корени в Месолонги — града на голямата обсада от 1826 г. Учи в училището Варвакио, после без особен ентусиазъм следва право в Атинския университет, а през 1880-те години прекарва няколко години в Германия — в Лайпциг, Дрезден и Берлин, където изучава литература и история на изкуството. В Атина намира приятелите си: Костис Паламас, Никос Камбас и другите млади поети, които ще бъдат наречени Новата атинска школа или поколението на 1880 г.

Той е човек на институциите колкото и на стиха. През 1880-те години редактира литературното списание Εστία („Хестия“), което под негово ръководство става всекидневник през 1894 г. От 1899 г. е секретар, а по-късно председател на Σύλλογος προς διάδοσιν ωφελίμων βιβλίων (Дружество за разпространение на полезни книги), основано от Димитриос Викелас, за да даде на обикновените гърци евтини и добре направени книги; ръководи го половин век. В Министерството на образованието оглавява Отдела за словесност и изящни изкуства (1914–1920 и 1922–1923), където насърчава училищните библиотеки.

През 1918 г. заедно с брат си купува стара семейна къща в Кифисия, градинското предградие северно от Атина, и от 1939 г. живее там постоянно. Продължава да пише и след осемдесетте, издава последната си сбирка през 1947 г. и умира в Кифисия на 3 януари 1951 г., на деветдесет и една години, последният оцелял от своето поколение.

Дросинис издава първата си книга, Ιστοί αράχνης („Паяжини“), през 1880 г., на двайсет години, а след нея идват Σταλακτίται („Сталактити“, 1881), Ειδύλλια („Идилии“, 1884) и Αμάραντα („Амаранти“, 1890). Заглавията са нарочно скромни. Срещу шумната патриотична реторика на предишното поколение това са малки, изпипани стихотворения на димотики, които приятелите му понякога наричат «ποίηση της δροσιάς», като си играят с името му (δροσιά означава свежест, роса): селско момиче, цъфнал бадем, слънцето, което залязва зад хълмовете, лястовиче гнездо, мъртвите, които лежат в чужда земя. Учи се от гръцката народна песен и от немската лирика, която чете като студент, и дава на гръцката поезия лекота, която ѝ е липсвала.

В прозата пише пасторалната повест Αμαρυλλίς („Амарилис“, 1886), лятна любовна история на село, която има голям успех, романите Το βοτάνι της αγάπης („Билката на любовта“, 1901) и Έρση („Ерси“, 1922), разкази за селото и града и приказки за деца. Късните сбирки — Φωτερά σκοτάδια („Светъл мрак“, 1915), Κλειστά βλέφαρα („Затворени клепачи“, 1918), Το μοιρολόι της όμορφης („Плач за хубавицата“, 1927) и Θα βραδιάζει („Ще се свечерява“, 1930) — са по-тихи и по-тъжни, стихове на старостта и раздялата, все на същия ясен език. Дросинис никога не е имал амбицията и размаха на Паламас и го е знаел; онова, което е имал, е такт, музикалност и любов към обикновените неща, и дарбата да ги казва с думи, които едно дете може да прочете.

Най-добрият начин да се срещнете с Дросинис е там, където го срещат гърците: в читанката за основното училище, където кратките му стихотворения за сезоните и селото се появяват от поколения, и в серенадите на стара Атина. Стихотворението му Ανθισμένη αμυγδαλιά („Цъфналият бадем“) става класическа καντάδα — песен, която студентите и днес пеят с китара, — и дава заглавието на филм от 1959 г. Къщата му в Кифисия, по пътя към гарата, е собственост на общината и от 1997 г. в нея се помещава Музеят „Дросинис“ с кабинета, портретите и ръкописите му, до обществената библиотека, която носи името му. В много гръцки градове има Οδός Δροσίνη, обикновено близо до улица на името на Паламас. Тъй като умира през 1951 г., творчеството му е обществено достояние, а гръцките текстове на стихотворенията му са свободно достъпни в интернет.

• Издава първата си сбирка на двайсет години, през 1880 г., а последната — на осемдесет и седем, през 1947 г.
• Петдесет години ръководи Дружеството за разпространение на полезни книги, което продава из цяла Гърция евтини издания на класици и практически наръчници.
• Приятелите му си играят с името му: δροσιά означава роса или прохлада, а стиховете му са хвалени именно заради тази свежест.
• Надживява всички останали поети от поколението на 1880 г. и умира на деветдесет и една години през 1951 г.