Роза Ескенази

Сара Скинази е родена в Константинопол, вероятно около 1895 г., макар че през по-голямата част от кариерата си твърди, че е родена през 1910 г. Семейството ѝ са бедни сефарадски евреи, испаноговорящи потомци на прогонените от Испания евреи, и скоро след 1900 г. те се преселват през Гюмюрджина в Солун. Там момичето, което почти не е ходило на училище, започва като танцьорка в театрите и кафенетата на града. Около 1913 г. тя избягва с млад мъж от заможно семейство, Янис Зардинидис, и приема името Роза; той умира няколко години по-късно.

През 20-те години тя пее в кабаретата на Атина, а в края на десетилетието композиторът Панайотис Тундас я довежда в Columbia Records. Първите ѝ плочи излизат през 1929 г. и за няколко години тя записва около триста песни, често с изпълнителя на уд Агапиос Томбулис и цигуларя Димитрис Семсис. На върха на славата си има ексклузивен договор за четиридесет песни годишно. По време на германската окупация, когато почти всички евреи от Солун са депортирани и избити, тя държи нощен клуб в Атина, помага на укриващи се хора и през 1943 г. е арестувана за три месеца.

След войната, от 1952 г., тя прави турнета из гръцките общности в САЩ, а през 1959 г. отново се установява в Атина. През 70-те години ново поколение открива старите ѝ плочи; тя се появява по телевизията и изнася последния си концерт в Патра през 1977 г. Умира в Атина на 2 декември 1980 г.

Ескенази пее музиката на гръцките градове в Мала Азия и Константинопол, т.нар. σμυρναίικο (смирненски стил), и ранното ρεμπέτικο (ребетико) на Пирея и Атина. Оркестърът ѝ е кафе-оркестър: цигулка, уд, сантури, китара, а отгоре – гласът ѝ, висок, ярък и пълен с орнаменти, с дългия импровизиран плач, наречен αμανές (аманес). Тя пее на гръцки, турски, арменски и ладино, езика на сефарадските евреи, и лесно преминава от един към друг, както са правели смесените градове от младостта ѝ.

Репертоарът ѝ е огромен. Тя записва народни песни като Μαντήλι καλαματιανό („Кърпата от Каламата“) и Κόφτηνε Ελένη την ελιά („Отсечи маслината, Елени“), кафе-песни като Η Μποέμισσα („Бохемката“, ок. 1930) и Το καναρίνι („Канарчето“) по музика на цигуларя Димитрис Семсис, а също и „тежки“ песни за хашиша и наркотиците; една от тях, Πρέζα όταν πιεις („Когато вземеш една щипка“), е цензурирана по време на диктатурата на Метаксас в края на 30-те години. Онова, което прави плочите ѝ уникални, е тяхната свобода: тя пее като човек, който изпълнява на маса на няколко крачки от вас, смеейки се, закачайки и оплаквайки едновременно, и е една от съвсем малкото жени на своето време, станали звезди в този мъжки свят.

Най-добрият начин да се запознаете с Ескенази е да чуете записите ѝ от 30-те години, които лесно се намират и до днес са образец за всеки изпълнител на ребетико и смирненска песен; гръцки състави свирят репертоара ѝ в таверни и на фестивали и днес. Документалният филм от 2011 г. „Мое сладко канарче“ (Καναρίνι μου γλυκό) на израелския режисьор Рой Шер следва трима млади музиканти от Гърция, Турция и Израел, които я търсят, и има премиера на Фестивала на документалното кино в Солун. Мемоарите ѝ Αυτά που θυμάμαι („Това, което помня“), съставени от Костас Хадзидулис, излизат през 1982 г. Историята ѝ е и прозорец към еврейския свят на Солун преди Холокоста.

• През по-голямата част от живота си твърди, че е родена през 1910 г., около петнайсет години по-късно от истината.
• До средата на 30-те години е записала близо триста песни.
• Пее на гръцки, турски, арменски и ладино – езика на сефарадските евреи.
• Песента ѝ Πρέζα όταν πιεις е цензурирана от режима на Метаксас.