Никифорос Вретакос

Вретакос е роден на 1 януари 1912 г. в Крокеес (Κροκεές), село в Лакония на няколко километра от Спарта, в подножието на Тайгет; семейството му има земя и в Плумица, махала сред маслиновите горички, която той обича цял живот. Завършва училище в Гитио и през 1929 г., на седемнайсет години, заминава за Атина с ръкописа на първите си стихове; стихосбирката Κάτω από σκιές και φώτα (Под сенки и светлини) излиза същата година. Столицата е сурова към него. Изкарва прехраната си в канцеларии, в журналистиката и в издателското дело и добре познава бедността.

През зимата на 1940–41 г. се сражава на албанския фронт и преживява германската окупация в Атина. Като много гръцки писатели от поколението си се присъединява към левицата и годините на гражданската война му струват работата и приятели; по-късно се отдалечава от Комунистическата партия, като запазва социалистическите си убеждения. Стиховете от онези години, като 33 ημέρες (33 дни, 1945) за боевете от декември 1944 г. в Атина, са най-мрачните му. По време на военната диктатура от 1967–74 г. прекарва няколко години в чужбина, в Швейцария и Италия, и се връща в Гърция след падането на полковниците.

През последните десетилетия от живота си е широко почитан, а през 1987 г. е избран за член на Атинската академия. Умира на 4 август 1991 г. в Плумица, в лаконийската провинция, където е роден, и е погребан там, под планината, за която е писал цял живот.

Вретакос издава над двайсет стихосбирки, както и романи и есета, а събраните му Τα ποιήματα (Стихотворения) заемат няколко тома. В началото, под влиянието на символистите и на Паламас, пише дълги, реторични стихове; войната и окупацията оголват езика му. От Ο Ταΰγετος και η σιωπή (Тайгет и мълчанието, 1949) нататък той намира гласа, който хората познават: кратки стихове, конкретни образи, слънце, сняг по планината, маслини, птици, ръцете на майка, и вяра в човешката доброта, оцеляла след всичко, което е видял. Критиците го наричат поет на светлината; самият той се определя като човек, на когото е дадена поезията, за да има с какво да живее.

Повтарящите се теми при него са три. Пейзажът на Лакония, преди всичко Тайгет, който той възприема като живо присъствие, почти като родител. Майка му, на която посвещава някои от най-нежните си стихове. И мирът: през десетилетията на Студената война пише непрестанно против войната и атомната бомба, а Οδύνη (Болка, 1969), написана в изгнание, е дълъг плач за една наранена Гърция. Късните творби са най-мащабни: Ο Προμηθέας ή το παιχνίδι μιας μέρας (Прометей, или играта на един ден, 1978) е драматична поема за титана, който обичал хората, а Λειτουργία κάτω από την Ακρόπολη (Литургия под Акропола, 1981) е поема-кантата, в която поетът възпява Гърция и човечеството като в църковна служба. Прозата му включва Το αγρίμι (Дивото) и есета за Паламас и за поезията.

Вретакос е поет от учебниците в най-добрия смисъл: кратки негови стихотворения има в Ανθολόγιο за началното училище и в читанките на прогимназията, а поколения ученици са научили наизуст стиховете му за слънцето, майката и мира. Няколко стихотворения са мелодизирани от гръцки композитори и се пеят на училищни празници. В Спарта една улица носи името му, а селото му Крокеес и махалата Плумица, където гробът му е сред маслиновите горички, са местата за всеки, който иска да види пейзажа зад стиховете. Атинската академия, която го избира през 1987 г., пази архива му. Изучаващият езика може да започне със стихотворението, което започва с «Αν δε μου 'δινες την ποίηση, Κύριε» (Ако не ми беше дал поезията, Господи), един от най-цитираните стихове на новогръцката поезия, и с кратките стихотворения за Тайгет, написани на най-простия гръцки, който съществува.

• Първата му стихосбирка излиза през 1929 г., когато е на седемнайсет, годината, в която пристига в Атина от Лакония.
• Прекарва част от диктатурата от 1967–74 г. в изгнание в Швейцария и Италия и там пише някои от най-известните си късни стихове.
• Избран е в Атинската академия през 1987 г., четири години преди смъртта си.
• Умира в същото кътче на Лакония, където е роден, под планината Тайгет, която присъства в стиховете му шестдесет години.