Сократовият метод: ирония и майевтика

Повечето учители първо обясняват, а после питат. Сократ, когото срещаме у Платон, прави обратното: казва, че не знае, и моли другия да обясни. Такъв разговор е διάλογος, а това са обичайните му стъпки:

• Въпросът. Сократ пита какво е нещо: τί ἐστι; Какво е смелостта? Какво е ἀρετή, съвършенството?
• Отговорът. Другият предлага ὁρισμός, определение, и често е сигурен в него.
• Проверката. С малки въпроси Сократ намира случай, за който отговорът не важи, или противоречие с нещо, което другият вече е приел. Тази проверка е ἔλεγχος.
• Нов опит. Другият променя отговора си и проверката започва отново.
• Задънената улица. Често никой не стига до окончателен отговор. Това състояние на безизходица е ἀπορία.

Безизходицата тук не е провал. Сократ казва, че изглежда малко по-мъдър от човек, който погрешно смята, че знае, защото «ἃ μὴ οἶδα οὐδὲ οἴομαι εἰδέναι», каквото не знам, не смятам и че го знам (Апология 21d).

В „Лахет“ на Платон Сократ пита: «ἀνδρεία τί ποτʼ ἐστίν», какво всъщност е смелостта? (190d). На Лахет това му се струва лесно: смел е онзи, който остава в строя, сражава се с врага и не бяга (190e).

Сократ приема, че такъв човек е смел, а после посочва случаи, които не се вписват. За скитите се говори, че се сражават също толкова добре при отстъпление, колкото и при преследване (191a). Лахет отговаря, че това е конницата, затова Сократ споменава спартанските пехотинци при Платея, които, както разказват, отстъпили, а после се обърнали да се сражават (191b–c). А хората могат да бъдат смели и в морето, в болестта, в бедността и в политиката (191d).

Значи първият отговор е бил твърде тесен. Лахет опитва отново, после опитва Никий, и двата отговора се провалят. Към края Сократ заключава: «οὐκ ἄρα ηὑρήκαμεν … ἀνδρεία ὅτι ἔστιν», значи не сме открили какво е смелостта (199e). „Евтифрон“ следва подобен път: там се проверява благочестието, в около пет опита за определение.

В „Менон“ Менон се оплаква, че Сократ прилича на плоската морска риба νάρκη, електрическия скат, който вцепенява всеки, който го докосне: много пъти е говорил за ἀρετή, а сега не може дори да каже какво е тя (80a–b). Сократ отговаря, че довежда другите до ἀπορία, защото самият той е в нея (80c–d). После разпитва момче роб от дома на Менон как се удвоява квадрат. Момчето е сигурно, засича и едва тогава иска да узнае; Сократ и Менон се съгласяват, че вцепенението му е било от полза (84a–c).

В „Теетет“ Сократ казва, че майка му, Φαιναρέτη, е била μαῖα, акушерка, и че той прилага нейното изкуство върху душите (149a–150c). Не претендира за собствена мъдрост: помага на другите да раждат мисли и проверява дали всяка е истинска, или лъжлива (150c). Изкуството му се нарича μαιευτική (161e), откъдето идва терминът майевтика.

В „Горгий“ той противопоставя два вида ἔλεγχος. В съдилищата едната страна води много свидетели, а това, казва той, не струва нищо за истината (471e–472a). Неговият вид се нуждае от един свидетел: човекът, с когото говори (475e–476a).

Сократ не е оставил писания, затова всичко, което знаем, е от втора ръка, и голяма част от него се оспорва. Аристофан му се присмива в „Облаци“; Ксенофонт и Платон го представят по различен начин; ученикът на Платон Аристотел му приписва две неща, индуктивните разсъждения и общите определения (Метафизика 1078b). Затова „Сократовият метод“ обикновено означава Сократ такъв, какъвто го е написал Платон.

Най-острият спор е за εἰρωνεία. Тразимах възкликва «αὕτη ʼκείνη ἡ εἰωθυῖα εἰρωνεία Σωκράτους», ето я обичайната εἰρωνεία на Сократ, защото той не иска да отговаря (Държавата 337a). Алкивиад казва, че той прекарва целия си живот εἰρωνευόμενος καὶ παίζων, като си играе с хората (Пир 216e). Аристотел разбира εἴρων като човек, който омаловажава, и назовава Сократ (Никомахова етика 1127b). Но Сократ у Платон настоява, че не знае нищо наистина ценно (Апология 21d), и казва, че съдиите няма да му повярват, смятайки го за εἰρωνευόμενος (38a). Незнанието му маска ли е било, или искрено? Учените не са единодушни.

Те се питат също какво може да докаже ἔλεγχος. Грегъри Властос смята, че той може да доведе до положителни резултати; други мислят, че показва само, че възгледите на човека не си съответстват.