„Апология на Сократ“ от Платон: защитната реч от 399 г. пр. Хр.

През пролетта на 399 г. пр. Хр., в месец таргелион (май–юни), Сократ, тогава около седемдесетгодишен, застава пред народен съд в Атина. Мелет е внесъл публично обвинение в нечестие, ἀσέβεια, подкрепен от Анит и Ликон. Платон кара Сократ да прочете клетвеното обвинение, ἀντωμοσία (24b–c): той „върши престъпление, като покварява младежта и не вярва в боговете, в които вярва градът, а в други, нови δαιμόνια“. Диоген Лаерций (II 40) дава същите три точки в друг ред.

Ἀπολογία Σωκράτους не е съдебен протокол. Платон споменава себе си сред присъстващите (34a, 38b), но написва творбата по-късно, а речите на обвинителите, свидетелите и гласуванията се виждат само през думите на Сократ. Учените спорят доколко текстът е близо до казаното в действителност; повечето го четат като Платонов портрет на учителя, верен по дух, а не дума по дума. Ксенофонт, който е напуснал Атина през 401 г. пр. Хр., пише своя, по-кратка „Апология“. И в двете заглавия ἀπολογία има древното си значение: защитна реч, а не извинение.

Творбата, цитирана по страниците на Стефанус (17a–42a), се дели на три речи.

• Защитата (17a–35d). Сократ отговаря първо на „първите обвинители“, на дългогодишните слухове, и напомня за Сократ от комедията на Аристофан, който „ходи по въздуха“ (19c). Разказва как приятелят му Херефонт попитал в Делфи дали има някой по-мъдър от Сократ, и Питията отговорила, че няма (21a). Докато проверява оракула, намира хора, които мислят, че знаят онова, което не знаят; самият той е по-мъдър само по това, че не мисли, че знае, каквото не знае (21d). Разпитва Мелет, сравнява се с конска муха, μύωψ, върху големия кон Атина (30e), казва, че ще слуша бога повече, отколкото съдиите (29d), и описва своето δαιμόνιον, глас, който само го възпира (31c–d).
• Насрещното предложение за наказание (35e–38b). Признат за виновен, той отбелязва, че ако тридесет гласа бяха минали на другата страна, щеше да бъде оправдан (36a). Като „наказание“ предлага да бъде хранен в πρυτανεῖον (36d), после глоба от една мина и накрая от тридесет мини, за които гарантират Платон, Критон, Критобул и Аполодор (38b).
• Последните думи (38c–42a). Осъден на смърт, той казва на съдиите, гласували за оправдаване, че знакът му не се е възпротивил, значи смъртта може би е благо: или небитие без сънища, или преселване на душата на друго място (40a–e).

Най-цитираното изречение на творбата е в речта за наказанието, когато Сократ обяснява защо не може просто да си отиде и да мълчи. Най-голямото благо за човека, казва той, е всеки ден да разговаря за добродетелта, ἀρετή, и за другите неща, „за които ме чувате да беседвам, докато изпитвам себе си и другите“, ἐμαυτὸν καὶ ἄλλους ἐξετάζοντος, „а животът без изпитване не си струва да бъде живян от човека“: ὁ δὲ ἀνεξέταστος βίος οὐ βιωτὸς ἀνθρώπῳ (38a).

Две бележки помагат при превода. ἀνεξέταστος е отрицателното отглаголно прилагателно от ἐξετάζω, глагола, с който Сократ назовава цялата си дейност; в 23c богатите младежи му подражават и се опитват да ἐξετάζειν другите. βιωτός, от βιόω, значи „който може да се живее“, така че „не си струва да бъде живян“ е точен превод. И двете думи са живи. В новогръцки ανεξέταστοι са например свидетелите, които още не са разпитани, а εξετάζω значи разглеждам или разпитвам. Значението „изпитвам ученик“, както в εξετάσεις в края на всяка гръцка учебна година, е по-късна заемка от френското examen.

Лексиката на процеса и днес е лексика на гръцкото правосъдие, макар че няколко думи са сменили значението си. Обвинителите на Сократ са κατήγοροι, а κατήγορος днес е всеки, който повдига обвинение пред съда. Присъдата е решена с ψῆφοι, първоначално камъчета; ψήφος сега е просто глас, в урната или в парламента. Съдиите се наричали δικασταί; това били обикновени граждани, избрани с жребий. В последните си думи Сократ нарочно нарича „ὦ ἄνδρες δικασταί“ само гласувалите за оправдаването му, като казва, че само тях с право би нарекъл така (40a). В новогръцки δικαστής е професионален съдия.

Две промени е полезно да се знаят при превод. Τὸ ἔγκλημα в 24c е „обвинението“; днес έγκλημα значи „престъпление“, по образец на френското crime. А καινὰ δαιμόνια от обвинението са станали устойчив израз: „καινά δαιμόνια“ са нови идеи, посрещани с недоверие. Самото δαιμόνιο днес значи демон или особена дарба, както в „το δαιμόνιο της φυλής“.