Диалогът между атиняните и жителите на Мелос

Мелос (Μῆλος, днес Μήλος) е един от двата острова в Цикладите, останали извън атинския съюз при началото на Пелопонеската война: Тукидид изброява „всички Циклади освен Мелос и Тера“ (II, 9, 4). Той нарича жителите на Мелос колонисти на Спарта, които отначало остават неутрални, докато опустошаването на земята им от атиняните не ги тласва към открита война (V, 84, 2). През 426 г. пр.н.е. Никий напада острова с шестдесет кораба, без да го спечели (III, 91). Една атинска оценка на данъка от 425/4 г. пр.н.е. (IG I³ 71) все пак включва Мелос, с 15 таланта.

През лятото на 416 г. пр.н.е. атиняните се връщат с 38 кораба, около 1500 съюзнически хоплити и над 300 стрелци с лък. За атинските хоплити гръцкото издание в Perseus дава 1200, а преводът на Кроули 1600, затова проверете своето издание. Преди да нанесат каквато и да е вреда, стратезите Клеомед и Тисий изпращат пратеници. Жителите на Мелос ги държат далеч от народа, τὸ πλῆθος, и им позволяват да говорят само пред „управниците и малцината“ (V, 84, 3). Атиняните веднага коментират това (V, 85) и предлагат отговори точка по точка вместо една дълга реч. Затова текстът се чете като диалог.

Атиняните отказват „красивите имена“ (μετ’ ὀνομάτων καλῶν): нито дума за победата над персите, нито дума за обиди. После идва прочутото изречение (V, 89): δίκαια μὲν ἐν τῷ ἀνθρωπείῳ λόγῳ ἀπὸ τῆς ἴσης ἀνάγκης κρίνεται, δυνατὰ δὲ οἱ προύχοντες πράσσουσι καὶ οἱ ἀσθενεῖς ξυγχωροῦσιν. Английският превод на Кроули, „силните правят каквото могат, а слабите търпят каквото трябва“, се запомня, но е свободен: ξυγχωροῦσιν значи, че отстъпват или се съгласяват.

Жителите на Мелос приемат разговора за интереса, τὸ ξυμφέρον, и твърдят, че обща мярка за справедливост пази всеки в опасност, също и Атина, ако някога падне (V, 90). Молят да бъдат приятели и съюзници на никоя от страните (V, 94). Атиняните отговарят, че приятелството на Мелос би изглеждало като слабост, а омразата му като сила (V, 95). Надеждата, ἐλπίς, наричат утеха в опасност, която погубва онези, които залагат всичко на нея (V, 103). Жителите на Мелос се уповават на боговете и на Спарта (V, 104). Атиняните възразяват, че богове и хора властват навсякъде, където могат, и този закон не са го създали те (V, 105). Накрая предлагат съюз, данък и сигурност (V, 111). Жителите на Мелос отговарят, че няма да се откажат за миг от свободата на град на седемстотин години (V, 112).

Атиняните обграждат града със стена. Жителите на Мелос два пъти превземат част от нея (V, 115, V, 116), а Тукидид не споменава никаква помощ от Спарта. След пристигането на подкрепления под командването на Филократ и предателство в града те се предават през зимата на 416/5 г. пр.н.е. Атиняните убиват всички заловени възрастни мъже, поробват жените и децата и по-късно изпращат 500 колонисти (V, 116). Тукидид не добавя коментар, а следващото му изречение преминава към атинския план за завладяване на Сицилия (VI, 1).

Гърците не забравят. През 405 г. пр.н.е., след поражението при Егоспотами, атиняните се страхуват да не преживеят онова, което са причинили на жителите на Мелос (Ксенофонт, Гръцка история II, 2, 3), а Лизандър връща острова на толкова от тях, колкото успява да събере (II, 2, 9): значи някои са оцелели. Исократ трябва да защитава Атина от това обвинение (Панегирик 100). Плутарх (Алкивиад 16) и речта Против Алкивиад ([Андокид] 4, 22) обвиняват Алкивиад, че е подкрепил решението; Тукидид не споменава това. В Птици на Аристофан (186) има израза λιμῷ Μηλίῳ, „с глад като на Мелос“, който обикновено се приема за намек за обсадата, макар някои учени да оспорват тази връзка.

Тукидид казва, че речите му запазват общия смисъл на казаното (I, 22). След Амфиполис той живее двадесет години в изгнание (V, 26, 5) и не ни казва как е научил за една закрита среща. Дионисий Халикарнаски (За Тукидид 37–41) смята за немислимо атиняни да са говорили така, а и Джордж Гроут вижда в диалога литературно съчинение. Брайън Босуърт (1993) твърди, че нещо като диалог наистина се е състояло, че същността му е предадена от атинска страна и че Тукидид ѝ е придал форма. Според него текстът е по-малко за морала на империята и повече за избора на една малка държава.

В международните отношения V, 89 често се цитира като основополагащото изречение на реализма, включително за руското нахлуване в Украйна. Невил Морли (2026) нарича „гигантски тълкувателен скок“ предположението, че Тукидид одобрява тезата на атиняните, защото диалогът има две страни и оставя преценката на читателя. Самата идея е защитавана и в други форми: в Държавата на Платон (338c) Тразимах определя справедливото като τὸ τοῦ κρείττονος συμφέρον, изгодата на по-силния. Това е различна теза от V, 89 и на изпит те трябва да се разграничават.