Надгробното слово на Перикъл (Тукидид II, 35–46)

Тукидид въвежда речта с описание на церемонията (II, 34). По обичай на предците, πάτριος νόμος, костите на загиналите стоят три дни в шатра. После колесници носят десет кипарисови ковчега, по един за всяка фила, и едно празно, украсено ложе за безследно изчезналите. Граждани и чужденци могат да вървят в шествието, а жените от семействата оплакват мъртвите на гроба. Загиналите се полагат в общественото гробище, δημόσιον σῆμα, в «най-хубавото предградие на града», извън стените, по пътя към Академията; само мъжете от Маратон са погребани там, където са паднали. След това избран от града оратор произнася похвалата, ἔπαινος. За тези първи загинали във войната изборът пада върху Перикъл, който говори от висока трибуна, за да го чува тълпата.

Думите обаче са на Тукидид. В I, 22 той обяснява, че не е можел да запомни речите точно, затова кара всеки оратор да казва онова, което изисква положението, като се придържа възможно най-близо до общия смисъл, ξύμπασα γνώμη, на казаното в действителност. Доколко Епитафият е близо до Перикъл, е спорно. Плутарх (Перикъл 8, 6) цитира друго надгробно слово на Перикъл след Самоската война: жанрът е бил негов, но не непременно тези изрази.

Перикъл започва (II, 35) с трудността да се говори добре за храбреци: познавалите ги намират похвалата за слаба, другите от завист подозират преувеличение. След това в няколко реда почита предците и бащите, спечелили държавата (II, 36), и минава към онова, което го интересува повече: начина на живот и устройството, направили Атина велика.

• II, 37: устройството «се нарича δημοκρατία», защото се управлява в интерес на мнозинството, а не на малцина. В частните спорове всички са равни пред закона; в обществения живот се цени заслугата, а бедността не изключва никого. Гражданите се подчиняват на властите, на законите и на неписаните закони, ἄγραφοι νόμοι.
• II, 38: празници и жертвоприношения през цялата година и стоки от всички земи.
• II, 39: отворен град, без спартанските гонения на чужденци, и смелост, идваща от характера, а не от тежко обучение.

Похвалата на самите загинали идва по-късно. Речта е преди всичко портрет на града, за който те са загинали.

Глава 40 започва с най-цитираното изречение на речта: «φιλοκαλοῦμέν τε γὰρ μετ᾽ εὐτελείας καὶ φιλοσοφοῦμεν ἄνευ μαλακίας», «обичаме красивото с простота и обичаме знанието без изнеженост». Богатството служи за действие, а не за хвалба, и срамно е не да признаеш бедността си, а да не направиш нищо, за да се измъкнеш от нея.

Следва прочутото твърдение за обществения живот. Едни и същи хора се грижат за дома и за града, и дори заетите с работата си разбират достатъчно от политика, «защото само ние смятаме онзи, който не участва в това, не за спокоен, ἀπράγμων, а за безполезен, ἀχρεῖος». Внимание към думата: гръцкият текст не го нарича ἰδιώτης, макар че днес често се твърди така. Обсъждането, добавя Перикъл, не е пречка за действието, а негова необходима подготовка.

В II, 41 той обобщава: целият град е «училището на Елада», τῆς Ἑλλάδος παίδευσις. Атина няма нужда от Омир, който да я възпява, защото навсякъде е оставила трайни паметници, μνημεῖα, и на злото, и на доброто. Читателят трябва да помни, че това е военна реч: същата глава се хвали, че поданиците не могат да се оплачат, че ги управляват недостойни.

Едва сега Перикъл възхвалява загиналите (II, 42–43). Тяхната ἀρετή в битката е заличила всички лични грешки, защото са помогнали на общността повече, отколкото са ѝ навредили като отделни хора. Той призовава живите всеки ден да съзерцават мощта на града и да станат негови влюбени, ἐρασταί. Свободата, ἐλευθερία, е условие за щастието, а смелостта е условие за свободата.

Утехата, която следва (II, 44–46), е поразително хладна. Родителите, които са още млади, трябва да имат други деца; старите да смятат хубавите си години за печалба. Синовете и братята трудно ще бъдат сметнати за равни на загиналите, защото живите будят завист. На вдовиците Перикъл посвещава едно-единствено изречение (II, 45): най-голямата им слава е мъжете да говорят за тях колкото се може по-малко, с похвала или с укор. Съвременните читатели често цитират това изречение, за да покажат кой е оставал извън «училището на Елада». Градът, завършва той, ще отгледа сираците на държавни разноски до пълнолетието им.

След това Тукидид поставя чумата веднага след речта: «такова беше погребението» през онази зима, а няколко дни след спартанското нахлуване през лятото на 430 г. пр.н.е. избухва болестта (II, 47). Самият Перикъл умира през 429 г. пр.н.е. Контрастът между идеалния град и страданията му е част от замисъла на историка.