Древногръцката трагедия: строеж, понятия и тримата трагици

Думата τραγῳδία обикновено се обяснява като „песен на козела“ (τράγος, козел, и ᾠδή, песен), но никой не знае защо: предлагани са козел като награда, жертвоприношение на козел и певци, облечени като сатири. Аристотел (Поетика 1449a) казва, че трагедията е произлязла от запевачите на дитирамба, хорова песен за Дионис. По-късна традиция, запазена в Пароската хроника, сочи Теспис за пръв трагически поет, около 534 г. пр. Хр., но надписът е издълбан около три века по-късно и смесва история с легенда.

През V век всяка година избирали трима поети за Големите Дионисии и всеки представял тетралогия: три трагедии и сатирова драма. Сюжетите идвали почти винаги от мита, най-вече от царските родове на Тива, Аргос и Троя. „Персите“ на Есхил (472 г. пр. Хр.), за поражението на Ксеркс, е единствената запазена трагедия на тема от близката история. Написани са стотици трагедии, но цели пиеси са запазени само от трима автори и нашата представа за целия жанр се основава на тях.

В „Поетика“ (1452b) Аристотел изброява частите, на които се дели всяка трагедия. Говорните сцени на актьорите се редуват с песни на хора:

• πρόλογος (пролог): всичко преди влизането на хора, често реч, която представя положението.
• πάροδος (парод): първата песен на хора, изпявана при влизането му.
• ἐπεισόδιον (епизодий): диалогична сцена между две хорови песни, в която действието напредва.
• στάσιμον (стасим): песен на хора между епизодиите, която често размишлява над току-що случилото се.
• ἔξοδος (ексод): цялата заключителна част след последната песен на хора.

Той добавя и κομμός, общ плач на хора и актьорите. Така една типична пиеса върви в ред пролог, парод, няколко епизодия, разделени със стасими, и ексод. Говорните части са предимно в ямбичен триметър, размер близък до всекидневната реч, а хоровите песни използват лирически размери и се пеели и танцували. Насилствената смърт обикновено става извън погледа на зрителите и за нея разказва вестител, ἄγγελος, чийто дълъг разказ е един от постоянните елементи на жанра.

Определението на Аристотел (Поетика 1449b) гласи, че трагедията е подражание, μίμησις, на сериозно и завършено действие, което чрез състрадание и страх (δι᾽ ἐλέου καὶ φόβου) извършва κάθαρσις на подобни чувства. Какво означава тук κάθαρσις, е един от най-спорните въпроси на литературната критика: защитавани са медицинско „прочистване“, религиозно „пречистване“ и интелектуално „изясняване“, а запазената „Поетика“ никъде не го обяснява.

Най-добрият сюжет, казва той (1453a), показва човек нито изключително добродетелен, нито порочен, който преминава от щастие към нещастие не поради порок, а поради някаква ἁμαρτία, грешка, както Едип. Най-силните му моменти са περιπέτεια, обратът на положението, и ἀναγνώρισις, преходът от незнание към знание (1452a): вестителят от Коринт идва да зарадва Едип и, като разкрива кой е той, постига обратното.

ὕβρις не е термин от „Поетика“; тя принадлежи на самите пиеси. В „Персите“ на Есхил (ст. 821) сянката на Дарий казва, че хибрисът, щом разцъфне, ражда клас на гибел (ἄτη). Да се чете всяка ἁμαρτία на героя като горда ὕβρις е по-късен навик, който мнозина учени отхвърлят. Зад всичко стои μοῖρα, отреденият на всеки дял, и въпросът доколко хората сами изграждат съдбата си.

Есхил (ок. 525–456 г. пр. Хр.) се сражавал при Маратон и според преданието при Саламин. Аристотел му приписва въвеждането на втори актьор, което направило възможен истинския диалог. Написал е поне седемдесет пиеси; седем са запазени под неговото име, макар много учени да се съмняват, че „Прикованият Прометей“ е негов. Сред тях е „Орестия“ от 458 г. пр. Хр., единствената изцяло запазена трилогия.

Софокъл (ок. 495–406 г. пр. Хр.) спечелил първата си победа през 468 г. пр. Хр., а после ненадминат брой първи награди. Аристотел казва, че той въвел третия актьор, а според преданието определил хора на петнадесет души. Запазени са седем негови трагедии, сред тях „Антигона“ и „Цар Едип“, любимият пример на Аристотел.

Еврипид (ок. 485–406 г. пр. Хр.; някои източници дават ок. 480) спечелил само пет победи, едната след смъртта си, и все пак в късната античност пиесите му изглежда са били поставяни по-често от тези на другите двама. Под неговото име са достигнали деветнадесет пиеси, сред тях „Медея“ и „Вакханки“, макар „Рез“ вероятно да не е негов. Героите му спорят, съмняват се и понякога постъпват лошо, а накрая често се явява бог, за да уреди онова, което хората не са успели.