Робството в Древна Гърция

В Древна Гърция робът, δοῦλος, е бил човек, който принадлежал на друг човек. Робът не получавал заплата, не избирал къде да живее и можел да бъде купен, продаден, даден под наем или подарен, като животно или сечиво. Собственикът се наричал δεσπότης, господар.

Роби имало навсякъде. В къщите те готвели, чистели и гледали децата. Работели на полето, в работилниците и по строежите, а някои принадлежали на самия град и помагали да се пази редът. Най-тежката работа била в сребърните рудници на Лаврион, южно от Атина, където умирали много роби.

Повечето гърци смятали робството за нещо нормално. Всеки свободен човек, гражданин или чужденец, можел да притежава роби. Това е една от най-трудните истини за Древна Гърция: атинската демокрация, която дала властта на народа, се родила в общество, където човек можел да бъде собственост на друг.

Някои роби се раждали от майки робини. Много повече били пленниците. Когато град бивал превзет във война, победителите често продавали жителите му. През 416 г. пр. Хр., след като остров Мелос се предал, атиняните убили възрастните мъже, а жените и децата продали в робство (Тукидид 5.116). Продаденият така военнопленник се наричал ἀνδράποδον. Пирати също отвличали хора, а нежелани бебета, оставени навън да умрат, можели да бъдат прибрани и отгледани като роби.

В Атина закон на Солон от началото на VI век пр. Хр. забранил заемите със залог самия човек и така атинянин вече не можел да стане роб заради дългове (Атинската полития 6.1). Затова робите обикновено идвали отдругаде. Продавали ги на месечни пазари, на агората и в рудничарския район край Сунион. Надпис от Атика от края на V век пр. Хр. дава цени от 70 драхми за дете и 200 за възрастен мъж.

Най-лошата съдба били рудниците. Богатият атинянин Никий някога притежавал хиляда души в рудниците и ги давал под наем на предприемач срещу един обол на ден за всеки (Ксенофонт, За приходите 4.14).

Спарта имала друга система. Земята ѝ обработвали илотите, εἵλωτες. Според Тукидид повечето от тях били потомци на древните месенци, гръцки народ, който спартанците завладели и поробили в една по-ранна война (1.101). Илотите следователно не били отделни хора, купени един по един на пазара, а цял покорен народ, много по-многоброен от господарите си. В битката при Платея през 479 г. пр. Хр., пише Херодот, 5000 спартиати били придружени от 35 000 леко въоръжени илоти, по седем на човек (9.28).

Спартанците живеели в страх от въстание на илотите. След едно голямо земетресение много илоти наистина въстанали и се укрепили на планината Итоми (Тукидид 1.101). Тукидид разказва и смразяваща история, която припомня в разказа си за 424 г. пр. Хр.; точната ѝ дата не е известна. Спартанците поканили илотите, които се били сражавали най-добре за Спарта, да се явят, за да получат свободата си. Около две хиляди били избрани и обиколили храмовете с венци, но скоро след това изчезнали и никой не разбрал как е загинал всеки от тях (4.80). Политиката на Спарта, казва Тукидид, винаги се определяла от нуждата да се пази от илотите.

Колко роби са живели в Атина? Никой не знае точно. Писателят Атеней съобщава за преброяване при Деметрий Фалерски в края на IV век пр. Хр.: 21 000 атиняни, 10 000 метеци и 400 000 роби. Историците се съмняват в броя на робите и спорят какво всъщност е измервало преброяването. Сигурно е, че са били много: когато спартанците заели Декелея в Атика през 413 г. пр. Хр., избягали над двадесет хиляди роби, голяма част от тях занаятчии (Тукидид 7.27).

Робите почти нямали права. Господарят нямал право да убие роба си, но законът не му забранявал да го бие, а в атинските съдилища показанията на роб се зачитали само ако били дадени под мъчения, макар историците да спорят колко често това наистина се е случвало. Господарят можел да освободи роб, който тогава ставал ἀπελεύθερος, освободен роб. Но освободеният не ставал гражданин: като чужденците, живеещи в града, той плащал данъка на метеците.

Малко гърци са поставяли робството под въпрос. Аристотел нарича роба «κτῆμά τι ἔμψυχον», „одушевена собственост“ (Политика 1253b), и твърди, че някои хора са роби по природа. Той обаче съобщава и че други смятали робството за противно на природата, основано само на сила и затова несправедливо. Сред редките критици били трагикът Еврипид, ораторът Алкидамант и комедиографът Филемон.