Тъмните векове в Гърция и завръщането на писмеността

Микенският свят започва да се разпада в края на XIII в. пр. Хр. Националният археологически музей в Атина посочва сред причините размирици, икономически упадък, движения на народи и земетресения; дворецът в Пилос изгаря около 1200 г. пр. Хр., а микенската епоха приключва през XI в. С дворците изчезват и писарите, а с тях и линеар Б, писмо, използвано главно за списъци и описи. Скар и Фейгън говорят за „обезглавяване“: елитът изчезва, а селяните и земеделците остават със своите устни традиции.

Следващият период се нарича Тъмни векове, на гръцки «σκοτεινοί χρόνοι» (σκότος, мрак). Датите се различават: 1100–800 г. пр. Хр. в наръчника за Омир на Центъра за гръцки език, около 1200–800 г. пр. Хр. в World History Encyclopedia. Населението и земеделието намаляват, монументалното каменно строителство спира. Два въпроса остават отворени. Гръцкият наръчник все още свързва периода със слизането на дорийците, докато Encyclopedia съобщава, че идеята за нашествие е отхвърлена в полза на миграция. А „тъмни“ може би говори повече за липсата на писмени извори, отколкото за живота тогава.

Най-силното доказателство срещу опростената картина идва от Лефканди на Евбея. В Тумба през 1981 г. британски и гръцки археолози откриват сграда, дълга 50 м и широка 10 м, датирана около 950 г. пр. Хр. Под централното ѝ помещение лежат кремиран мъж в кипърска бронзова амфора, с железен меч и връх на копие; до него жена със златни накити, сред които сирийска огърлица от около 1700 г. пр. Хр.; и четири коня. Ирини Лему, която ръководи проекта, отбелязва, че сградата е тълкувана като погребална. Някои я наричат херон, ἡρῷον, светилище на герой; в днешния гръцки ηρώο обикновено е паметник на загиналите във война.

Самото желязо бележи епохата. Хезиод казва за своя бронзов род μέλας δ᾽ οὐκ ἔσκε σίδηρος, „черно желязо нямаше“ (Дела и дни 151). А някъде гръцкият се е пишел: бронзов шиш от гроб в Палепафос-Скалес на Кипър, датиран 1050–950 г. пр. Хр., носи името Офелтас със сричково писмо, а Ив Дюу го смята за най-древния кипърски текст на гръцки.

Без писмо онова, което се помнеше, трябваше да се пее. Одисея показва певеца в действие: вестителят довежда Демодок, θεῖον ἀοιδόν, комуто Музата дала сладка песен (8.43, 8.62–64). Според теорията на Милман Пари от около 1930 г. такъв певец е съчинявал, докато изпълнява, от традиционен запас от изрази, пригодени за хекзаметъра. Езикът на епосите смесва пластове на гръцкия от микенската епоха до около 700 г. пр. Хр.; че реални събития от микенския период са оцелели чрез тази традиция, остава хипотеза. Според преобладаващото мнение двете поеми придобиват устойчива форма от средата до края на VIII в.

Епосът не е единственото устно изкуство. В Илиада 24.720–723, край тялото на Хектор, певци започват оплакванията (ἀοιδοὺς θρήνων ἐξάρχους), жените отговарят, а Андромаха започва плача. Маргарет Алексиу предполага, че ранната употреба е отделяла утвърдения θρῆνος на тези певци от γόος на жените роднини. А в Илиада 6.168–169 Прет изпраща Белерофонт със σήματα λυγρά, „гибелни знаци“, издраскани на сгъваема плочка; Омир не казва какви са били тези знаци.

Херодот (5.58) разказва, че финикийците, дошли с Кадъм, донесли на гърците γράμματα, а йонийците, като променили някои от тях, ги нарекли Φοινικήια. Каквото и да мислим за Кадъм, семитският произход на гръцката азбука е извън съмнение, а добавянето на знаци за гласните се приписва на гърците. Датата е по-несигурна. Преобладаващото мнение поставя предаването през VIII в. пр. Хр. или малко преди него, когато се появяват първите надписи. Вилемейн Ваал защитава около XI в. въз основа на косвени данни, като приема, че най-ранните текстове върху нетрайни материали са изгубени.

Първите оцелели азбучни текстове не са дворцови списъци. Кана от Дипилон в Атина (740–730 г. пр. Хр.) споменава „онзи от всички танцьори, който сега играе най-грациозно“, в стих, който според страницата на гръцкото Министерство на културата напомня Омир. Чаша от Питекуса на Искя, от около 725 г. пр. Хр., носи стихове за чашата на Нестор. Думите показват същата история: γράμμα и днес значи буква, а също и писмо, докато ἀλφάβητος, който LSJ привежда само от късни граматически източници, е по-младата дума.