Омир на глас: четене с новогръцко произношение

„Одисея“ започва с «ἄνδρα μοι ἔννεπε, μοῦσα, πολύτροπον, ὃς μάλα πολλὰ» (Од. 1.1), „Разкажи ми, Музо, за хитроумния мъж“, а „Илиада“ с «μῆνιν ἄειδε θεὰ Πηληϊάδεω Ἀχιλῆος» (Ил. 1.1), „Възпей, богиньо, гнева на Ахил, сина на Пелей“. В Гърция такива стихове се произнасят като новогръцки: както пише Е. Петруниас за Центъра за гръцки език, не се търси доближаване до древното звучене.

Петруниас записва първия стих на „Одисея“ по няколко начина. Леко опростени, те са:

• Класически, приблизително: [ándra moi̯ énnepe mô:sa polýtropon hós mála pollá]
• Възможен прочит от чужденци: [ándra moi̯ énepe músa polýtropon hós mála póla]
• Прочит от гърци: [ánðra moi̯ énepe músa polítropon ós mala póla]

В гръцкия прочит δ е [ð], υ е [i], силното придихание на ὃς не се чува, а двойните съгласни нямат особен звук, така че ἔννεπε има едно [n]. Приемете записа като ориентир, а не като твърда норма: същата статия дава на οι обичайната стойност [i], при която μοι би станало [mi]. Ударението в [póla] също не е грешка. То принадлежи на метричния прочит, темата на следващия раздел.

Омировият стих е дактилен хекзаметър, шест стъпки от тежки и леки срички. Ритъмът му, пише А. Р. Бенър в наръчника си за Омир, зависи от времето за произнасяне на последователните срички и е напълно независим от ударението на думите. Новогръцкият не може да запази тази схема: той има пет гласни и няма противопоставяне на дълги и кратки. Затова, отбелязва Петруниас, читателите в Гърция и в чужбина дават на тежките срички силово ударение, а това е навик на съвременните европейски езици, не на старогръцкия. Бележка в изданието на Бенър от колежа „Дикинсън“ добавя, че подчертаването на началото на всяка стъпка е учебна техника, която днешните учени вече не препоръчват.

Първият стих на „Одисея“ добре прикрива проблема: ἄνδρα μοι | ἔννεπε | μοῦσα πο | λύτροπον | ὃς μάλα | πολλὰ. В първите пет стъпки метричният удар пада върху сричка с писмено ударение, така че метърът и ударението на думата сякаш съвпадат. Изключенията идват накрая. μάλα има ударение извън метричния удар и гръцкият прочит при Петруниас го пропуска, оттам и [mala]. А последната стъпка започва с πολ-, но думата е с ударение на последната сричка, оттам и [póla].

„Илиада“ е по-трудна: μῆνιν ἄ | ειδε θε | ὰ Πη | ληϊά | δεω Ἀχι | λῆος. Втората стъпка започва с -ει-, а ударението на ἄειδε пада една сричка по-рано. Освен това Бенър брои -εω в Πηληϊάδεω за една сричка (синизеза), докато съвременният прочит дума по дума дава две, [ðeo].

Който учи извън Гърция, не е нужно да изоставя произношението от своя курс, а на изпит трябва да го следва. А.-Ф. Христидис, който пише за същия Център, казва, че гърците могат да продължат да четат древните текстове по съвременния начин, стига да знаят, че древните не са ги произнасяли така. Като имате предвид това разграничение, можете да опитате и двата начина. Това е наше предложение, не училищен метод:

• Първо скандиране. Отбележете на хартия стъпките на един стих, преди да го кажете.
• Четене за звука. Използвайте съвременните стойности и писменото ударение като силово, и правете пауза при запетаите: μοῦσα, πολύτροπον.
• Четене за метъра. Кажете го отново с удар в началото на всяка стъпка и забележете къде се сблъсква с ударението на думата. Това е помощ при учене, не антично изпълнение.
• Сравнение. Прочетете стиха с училищното си произношение и запишете различните звуци, например [d] и [ð] или [y] и [i].

Добро начало е Од. 1.1–10: същите десет стиха, които гръцките ученици намират в оригинал в първия раздел на учебника си.

Четенето на глас показва още колко от тази лексика е оцеляло и колко се е изместило. ἀνήρ стана άντρας, което речникът на Триандафилидис извежда през винителния падеж ἄνδρα, същата форма, с която започва „Одисея“. ψυχή е обичайната дума за душа, но в Од. 1.5, ἀρνύμενος ἥν τε ψυχὴν, означава собствения му живот, омирово значение, отбелязано у Лидъл и Скот. θυμός в ὃν κατὰ θυμόν (Од. 1.4) е сърцето или духът; днес е гневът.

Най-яркият случай е νόστιμον ἦμαρ (Од. 1.9), „денят на завръщането“. Според речника „Триандафилидис“ νόστιμος е свързано с νόστος, завръщането в родината; в елинистическата епоха започва да значи „плодороден, сочен“, а в средновековния гръцки „вкусен“, и това значи νόστιμος днес на масата. Други живеят само в книжовната употреба: μήνις, както в примера от речника «την μήνιν του πρωθυπουργού», гневът на премиера, и άλγος, болка главно душевна.

Нищо от това не прави съвременния прочит звука на самия Омир. Дори класическият стих по-горе е приближение за по-късна епоха, а не свидетелство за епически певец. Стойността на съвременния прочит е другаде: звуците, които упражнявате тук, са звуците на гръцкия, който се говори днес.