Смъртта и погребението в Древна Гърция

Повечето от това, което знаем, идва от Атина: от закони, книги и изображения върху вази. Когато някой умирал, роднините организирали погребението, а жените вършели по-голямата част от работата. Те миели тялото, намазвали го с масло и го обличали.

Първата стъпка била πρόθεσις, полагането на мъртвия. Той лежал на високо легло вътре в къщата. Хората идвали да плачат и да покажат уважение и се чували тъжни песни, θρῆνοι.

Втората стъпка била ἐκφορά, пътят до гробището. Атински закон, прочетен в съдебна реч, казва кога трябвало да стане това: на другия ден, преди да изгрее слънцето. Мъжете вървели отпред, а жените отзад. Жените под шестдесет години можели да отидат само ако били близки роднини.

Третата стъпка била ταφή, погребението. Някои тела били полагани направо в земята. Други първо били изгаряни, а след това погребвали останалото.

Най-известното гробище на Атина е Κεραμεικός (Керамикос), точно извън градската порта, наречена Свещената порта. В гроба слагали малко предмети, но знакът над него бил много важен. През VIII век пр.н.е. върху някои гробове стояли огромни рисувани вази. Една прочута ваза показва мъртвец, положен на легло.

По-късно семействата издигали στήλη, висока каменна плоча. Гърците чувствали, че мъртвите живеят, докато живите ги помнят. Жените посещавали гробовете с малки сладки и възлияния. Оставяли и λήκυθοι, тънки съдове за масло. През V век пр.н.е. в Атина много от тези съдове били бели и с изображения на смърт и гробове.

Погребенията можели да струват много скъпо, затова Атина въвела правила. Според писателя Плутарх Солон забранил да се убива вол при гроба и мъртвият да се погребва с повече от три дрехи. В края на IV век пр.н.е. закон на Деметрий Фалерски позволявал само къса колона, плоска плоча или леген.

Много гърци вярвали, че ψυχή, душата, напуска тялото и слиза в света на мъртвите, страната на Хадес. В Одисея на Омир бог Хермес води душите там. В Илиада духът на Патрокъл моли приятеля си Ахил да го погребе бързо, за да мине през портите на Хадес. Това показва защо погребението било толкова важно.

Гърците разказвали и за лодкар, Харон, който превозвал душите през водата. В Жаби, комедия на Аристофан, пътят струва два обола, тоест малки монети. Писателят Лукиан, през II век от н.е., се подиграва на семействата, които слагат обол в устата на мъртвия. Но археолозите са намерили монети само в малка част от гробовете и не винаги в устата. Значи не всички семейства са го правели.

Много от тези думи и днес съществуват в гръцкия. Гробът е τάφος, а мъртвият е νεκρός. В ежедневната реч гробът е и μνήμα, от старинна дума за паметник. Съвременната дума за гробище, νεκροταφείο, е образувана от νεκρός и τάφος.

Думата ἐπιτάφιος означавала „при гроба“. Атина погребвала заедно загиналите във война, на разноски на града, а избран оратор държал реч. Тукидид описва церемонията: костите били в ковчези от кипарис, по един за всяка фила, а едно празно легло било за онези, които така и не били намерени. Най-прочутата реч е тази, която той приписва на Перикъл, за първите загинали във войната през 431 г. пр.н.е.

Днес гърците познават думата и от Разпети петък. Επιτάφιος е платът с образа на мъртвия Христос, а също и украсеният балдахин, който го държи и който носят в шествие. Това значение се е появило през Средновековието.