Древногръцката комедия: от Аристофан до Менандър

Думата κωμῳδία се среща още у Аристофан („Ахарняни“ 378). Обикновено я извеждат от κῶμος, буйно веселие или група веселящи се, и ᾠδή, песен. Аристотел („Поетика“ 1448a) съобщава, че дорийците я свързвали с κώμη, село; основният речник LSJ смята това за грешка. Началото остава неясно и го казва самият Аристотел: ранната комедия минала незабелязано, защото никой не я вземал на сериозно, а архонтът ѝ дал хор едва късно (1449b).

Сигурните дати са малко. Официално състезание по комедия започва на Големите Дионисии през 486 г. пр. Хр. (според някои източници 487/6) и на Ленеите около 440 г. пр. Хр. Комедията не бива да се бърка със сатировата драма (σατυρικό δράμα), която затваря поредицата пиеси на един трагически поет. Нито σάτυρος, спътникът на Дионис, е дал думата σάτιρα: тази съвременна дума идва през италиански от латинското satira.

Названията на периодите са по-късни от пиесите. Аристотел в „Никомахова етика“ (1128a) противопоставя стари и нови комедии: старите се смеели на сквернословието (αἰσχρολογία), новите предпочитали намека (ὑπόνοια). По-късни автори, сред тях Марк Аврелий (11.6), използват трите термина стара, средна и нова (ἀρχαία, μέση, νέα). Границите между тях са приблизителни.

От старата комедия само един поет е запазен с цели пиеси. Кратин и Евполид са известни от фрагменти, докато от Аристофан са останали единадесет комедии от 425 до 388 г. пр. Хр., от около четиридесет („Суда“ посочва 44). Мишените му са живи хора. В „Ахарняни“ 377–378 героят, който говори от името на поета, си спомня какво е изтърпял от Клеон заради „миналогодишната комедия“; изходът от този спор е неизвестен. В „Конници“ (424 г. пр. Хр.) Клеон се появява като роб пафлагонец, а стихове 230–232 се шегуват, че нито един майстор на маски не посмял да копира лицето му. „Облаци“ (423 г. пр. Хр.) остава последна в състезанието; Сократ у Платон („Апология“ 19c) по-късно си спомня сценичния „Сократ“, който твърдял, че ходи по въздуха.

Наръчниците описват обичайния ред на пиесата:

• πρόλογος: актьорите излагат проблема.
• πάροδος: влиза хорът, по традиция от 24 души и често костюмиран, като оси или птици.
• ἀγών: официален сблъсък на мнения; в „Жаби“ 883 Есхил и Еврипид влизат в ἀγὼν σοφίας, състезание по мъдрост.
• παράβασις: хорът се обръща към публиката.
• ἐπεισόδια: кратки сцени, редуващи се с песни на хора.

В пауза на действието хорът напуска ролята си и говори директно на зрителите, често от името на поета. Аристофан има глагол за това: да пристъпиш „към публиката“, πρὸς τὸ θέατρον παραβῆναι („Конници“ 508; срв. „Мир“ 735 и „Жените на празника Тесмофории“ 785). LSJ привежда съществителното παράβασις за тази сцена само от по-късни автори като Плутарх и Хефестион. За образа зад него няма съгласие: според LSJ хорът „пристъпвал напред“, докато други обясняват, че той „излиза“ от ролята си.

Два примера показват обхвата ѝ. В „Облаци“ 518, в запазената преработена версия, хорът започва с ὦ θεώμενοι κατερῶ πρὸς ὑμᾶς ἐλευθέρως τἀληθῆ, „зрители, свободно ще ви кажа истината“, и следва оплакването на поета от поражението на пиесата. В „Жаби“ 686–688 „светият хор“ претендира за правото да съветва града и го призовава да изравни гражданите (ἐξισῶσαι τοὺς πολίτας). Доколко такива места предават възгледите на самия Аристофан, е предмет на спор. Парабазата никога не е била задължителна: Лидъл и Скот отбелязват, че липсва в „Лизистрата“, „Жените в Народното събрание“ и „Богатство“, и никоя запазена пиеса след „Жаби“ (405 г. пр. Хр.) няма такава.

След Пелопонеската война комедията се променя. Текстовете на „Жените в Народното събрание“ (ок. 392 г. пр. Хр.) и „Богатство“ (388 г. пр. Хр.) съдържат бележката χοροῦ, „на хора“, там където хоровата песен вече не е записана. Платоний, по-късен критик, отдава упадъка на политическата атака на страха от съдебни дела и на липсата на хора, готови да финансират хорове: едно антично обяснение, а не доказана причина. Между 388 и 316 г. пр. Хр. не е запазена нито една цяла пиеса, затова средната комедия е известна от заглавия и фрагменти.

Новата комедия, от 20-те години на IV в. пр. Хр., влиза в частния дом. Сюжетите ѝ почиват на случайността и на типови персонажи: влюбения младеж, хитрия роб, самохвалния войник, бъбривия готвач, паразита. На Менандър (ок. 342–291 г. пр. Хр.; датите се различават малко) „Суда“ приписва 108 пиеси, но са известни само осем победи. Първото му представление се датира в 321 г. пр. Хр., а неговият Δύσκολος, „сърдитият човек“, побеждава на Ленеите през 316 г. пр. Хр.

Менандър не стига до нас чрез средновековни ръкописи. Той се завръща от египетски папируси: Кайрският кодекс е издаден през 1907 г., а един кодекс на Бодмер от III в. сл. Хр. ни дава Δύσκολος през 1958 г., единствената пиеса, запазена почти цяла. Плавт и Теренций преработват гръцки оригинали за Рим и поне десет техни пиеси идват от Менандър и Филемон. Заглавията още говорят съвременен гръцки: βάτραχοι са жаби, σφήκες оси, а δύσκολος, някога сърдит, днес значи главно труден.