Как се е строял древногръцкият храм

Гръцкият храм, ναός, не бил място, където тълпи идвали да се молят. Той бил домът на статуята на някой бог и дар от целия град за боговете. Хората почитали боговете навън, на открито. Пред входа стоял олтарът, βωμός. Там носели дарове и принасяли жертви: плодове, мед, вино или животни. Олтарът бил поставен така, че статуята вътре да може да го „вижда“. Фасадата на повечето храмове гледала на изток.

В Атина решението да се строи храм вземали гражданите. Някой го предлагал в Народното събрание и гражданите гласували. После избирали комисия, която да следи работата и парите, и архитект, ἀρχιτέκτων. Той пишел точно описание на сградата. Сметките се издълбавали върху мраморни плочи, поставени на обществени места, за да може всеки гражданин да прочете как са похарчени парите.

Храмът имал три части, отдолу нагоре: основа, тяло и покрив.

Под земята били основите, θεμέλια, големи камъни, които носели цялата тежест. Върху тях стояла κρηπίς (крепида), каменна площадка с три стъпала. Горното стъпало се наричало στυλοβάτης (стилобат), защото колоните стояли направо върху него.

Зад колоните имало затворена сграда със стени. Главното ѝ помещение бил σηκός (на латински cella), където стояла статуята на бога. Пред него имало преддверие, πρόναος, а големите храмове имали и второ преддверие отзад, ὀπισθόναος.

Най-големите храмове имали редица колони от всичките четири страни. По дългите страни обикновено имало два пъти повече колони, отколкото отпред, плюс една. Партенонът в Атина има 8 колони на всяка къса страна и 17 на всяка дълга.

Работата започвала далеч, в кариерата, λατομείο. Най-добрият камък бил белият мрамор, но малко храмове били построени от мрамор. Повечето били от по-евтин местен камък, например варовик. Храмът на Зевс в Олимпия например бил от местен камък, но керемидите на покрива му били от мрамор. Покривите имали дървени греди, а много храмове имали керемиди от печена глина.

За да откъртят блок, работниците правели дълбоки прорези в скалата. После с чукове забивали железни клинове в прорезите, докато камъкът се отчупи. Всеки блок се дялал почти до крайния си размер, защото пренасянето на камък струвало много скъпо. Оставяли тънък допълнителен слой, който да пази повърхността по пътя.

С шейни спускали блоковете от кариерата по павиран път. После каруци, теглени от много чифта волове или мулета, ги карали до строежа. На Акропола в Атина товарите се изкачвали по рампи. Мраморът на Партенона идвал от планината Пентеликон, на по-малко от 20 километра.

Тежките блокове се вдигали с кранове, дървени машини с въжета. Строителите закачали въжетата в жлебове, издълбани в камъка, или около малки издатини, оставени нарочно. След вдигането издатините се отсичали.

Гръцките строители не използвали хоросан, никакво „лепило“ между камъните. Блоковете били издялани толкова точно, че собствената им тежест ги държала на място. Някои фуги на Партенона са по-тънки от стотна част от милиметъра! Железни скоби във форма на двойно Т свързвали всеки блок със следващия. Работниците изливали горещо олово около желязото, за да го пази от ръжда и да смекчава ударите на земетресенията.

Колоната била купчина каменни барабани. В средата на всеки барабан имало квадратна дупка с дървено блокче и дървен щифт, които държали барабаните точно един над друг. В Ерехтейона в Атина каналите на колоните били издълбани, когато колоните вече стояли изправени. Сметките му от 408/7 г. пр.н.е. изброяват групите, които свършили работата: граждани и роби работели рамо до рамо, за една и съща заплата.