Театърът в Епидавър: театърът, в който се чува шепот

Епидавър е бил малък град-държава на Сароническия залив. На няколко километра навътре в сушата, в зелена долина, той имал прочуто светилище на Асклепий, бога на медицината. Болни пътували дотам от цяла Гърция. Те се молели, а после спели в специална зала, ἄβατον, място, където можели да влизат само онези, на които е позволено. Надявали се богът да ги посети в съня им и да им покаже лек.

Светилището не било само място за молитва. Имало храмове, бани, домове за гости, стадион и театър. Гърците вярвали, че музиката, състезанията и представленията са част от θεραπεία на бога, от грижата му за болните. По времето на Павзаний (II в. от н.е.) каменни плочи в светилището още изреждали имената на излекувани мъже и жени, болестта им и лечението. ЮНЕСКО вижда в мястото ранен пример за прехода от божественото изцеление към медицинската наука и през 1988 г. го вписва в списъка на световното наследство.

Местата се издигат по склона на планината Кинортион като огромна каменна купа. Тази част се нарича κοῖλον, „вдлъбнатина“. Тя има две части. Долната, построена през IV в. пр.н.е., има 34 реда каменни пейки. Горната, с още 21 реда, е добавена около средата на II в. пр.н.е. Между тях минава извита пътека, διάζωμα. Тесни стълби делят местата на клиновидни сектори, всеки от които е κερκίς. Общо театърът побирал около 13 000–14 000 зрители; някои източници дават по-малко число, около 12 000.

Долу лежи идеално кръгла площадка за танц с диаметър около 19,5 метра. Зад нея се издигала сградата на сцената, от която са запазени само долните части. За разлика от повечето гръцки театри, римляните не преустроили Епидавър и затова той пази първоначалната си форма.

Пътешественикът Павзаний („Описание на Елада“ 2.27.5) хвали неговата симетрия и красота и казва, че го е построил Поликлет. Повечето учени смятат, че той има предвид по-млад архитект със същото име, а не прочутия скулптор от V век, но това не може да се докаже. Театърът е разкопан от 1881 г. от Панайис Кавадиас и е реставриран през XX век.

Екскурзоводите обичат да изпуснат монета или да скъсат лист хартия в средата на площадката за танц, докато посетителите слушат от най-горните редове. Акустиката на театъра, на гръцки ακουστική, е прочута. Думата води началото си от ἀκούω, „чувам“, и е влязла в новогръцкия през френски. Но какво всъщност прави звука толкова добър?

През 2007 г. двама изследователи от Технологичния институт на Джорджия, Нико Деклерк и Синди Декейзер, публикуват отговор в Journal of the Acoustical Society of America. Опитите и компютърните им модели показват, че редовете варовикови седалки действат като филтър. Те задържат ниските звуци, като шума на тълпата, и отразяват по-високите звуци на гласа обратно към зрителите. Мозъкът ни сам допълва липсващите ниски тонове, както по телефона.

През 2017 г. екип от Техническия университет в Айндховен измерва театъра в стотици точки. Резултатите са по-скромни. Падаща монета или късаща се хартия се разпознават само до около средата на височината, а шепотът — само близо до първите редове, така че ἠχώ от легендата е отчасти мит. Актьор, който изнася гласа си, обаче се чува надалеч. Изследователите подчертават, че са измервали днешните изтъркани камъни: полираните седалки от древността може би са звучали по-добре.

Векове наред театърът лежал под пръст и дървета. Първото съвременно представление е през 1938 г.: „Електра“ на Софокъл, режисирана от Димитрис Ронтирис, играна на следобедната светлина, защото нямало ток. Втората световна война спира плана за ежегоден сезон. През 1954 г. „Иполит“ на Еврипид открива фестивала, а от 1955 г. той става ежегоден, днес част от Фестивала на Атина и Епидавър.

Оттогава тук идват големи имена. Сопраното Мария Калас пее „Норма“ на Белини през 1960 г. и „Медея“ на Керубини през 1961 г. През 1975 г. Художественият театър на Каролос Кун представя „Птиците“ на Аристофан и „Персите“ на Есхил.

Днес фестивалът се връща всяко лято. Хиляди зрители изкачват старите стъпала по залез, а в дните на представления от Атина тръгват автобуси към театъра. Повечето пиеси се играят в превод на новогръцки, често нов, с гръцки и английски надписи; чуждестранни трупи понякога играят на своя език. Така пиесите, написани за Атина преди 2500 години, още срещат жива гръкоговоряща публика.