Древногръцката астрономия: от Талес до Птолемей

Много преди телескопите гърците гледали нагоре през нощта и се питали как работи небето. За „звезда“ имали думите ἀστήρ и ἄστρον; днес гърците казват αστέρι или άστρο. Повечето звезди запазват мястото си, докато небето се върти, но няколко се движат сред останалите. Ксенофонт ги нарича πλάνητες ἀστέρες, „блуждаещи звезди“, и от тази идея идва думата планета, на гръцки πλανήτης.

Небето било и полезно. Земеделската поема на Хезиод, „Дела и дни“, казва, че звездата Арктур изгрява около шестдесет дни след зимното слънцестоене, и съветва земеделците да режат лозята си по това време.

Изучаването на звездите вече имало име през V в. пр.н.е.: ἀστρονομία. В комедията на Аристофан „Облаци“ един ученик сочи няколко предмета в училището си и казва, че това е астрономията. Гърците не започнали от нулата: вавилонски наблюдатели водели записи преди тях, а по-късни гръцки астрономи, като Хипарх, ги използвали.

Първото прочуто име е Талес от Милет. Херодот (1.74) разказва, че той предсказал на йонийците годината, в която денят внезапно станал нощ, по време на битка между лидийци и мидийци. Съвременните автори свързват това със слънчевото затъмнение от 28 май 585 г. пр.н.е. Как Талес е могъл да го знае, е друг въпрос: Ото Нойгебауер твърди, че не е имало цикъл за слънчевите затъмнения на дадено място, и може би е било просто предположение. Нито едно от съчиненията му не е оцеляло.

Анаксимандър, също от Милет, си представял Земята като цилиндър, който виси в средата на небето. През V в. пр.н.е. Анаксагор, който живял в Атина, според сведенията обяснил, че Луната свети със светлината на Слънцето, а Слънцето наричал нажежен камък. В „Апология на Сократ“ на Платон (26d) Сократ казва, че идеята за Слънцето като камък и Луната като земя е на Анаксагор. Антични автори съобщават, че бил обвинен в безбожие; предлаганите дати са от 450 до 430 г. пр.н.е.

През IV в. пр.н.е. Аристотел твърди в „За небето“ (2.14), че Земята е сфера. Сянката ѝ върху Луната по време на затъмнение има извит край, а кратко пътуване на юг показва звезди, които не се виждат по-на север. По-късно Ератостен дори изчислил размера на Земята.

Евдокс от Книд през IV в. пр.н.е. обяснил блуждаенето на планетите с въртящи се сфери с център Земята. Не знаем дали ги е смятал за истински; за Аристотел обикновено се приема, че ги е смятал, но някои учени оспорват това. Аристарх от Самос (ок. 310–230 г. пр.н.е.) направил по-смело предложение. Архимед в „Псамит“ предава хипотезата му, че Земята обикаля около Слънцето. Малцина я приели. Единствената запазена книга на Аристарх изчислява, че Слънцето е около 20 пъти по-далеч от Луната; истинското число е около 400.

Хипарх, роден в Никея, наблюдавал на Родос през 127 и 126 г. пр.н.е. Сравнил данните си с по-стари, някои от тях вавилонски, и открил бавното изместване, което наричаме прецесия. Вероятно съставил първата таблица на хордите, ранна форма на тригонометрията, и звезден каталог, може би с около 850 звезди. Запазено е само едно негово съчинение, затова го познаваме главно чрез Птолемей.

Птолемей наблюдавал в Александрия между 127 и 141 г. от н.е. Голямата му книга поставила Земята в центъра и използвала епицикли, кръгове върху кръгове, за да предсказва положението на Слънцето, Луната и планетите. В нея са изброени 1022 звезди в 48 съзвездия, а историците още спорят колко е взел от Хипарх. Гръцкото заглавие означавало „Математически сбор“, но през арабското al-majisti станало „Алмагест“. Коперник публикувал системата си със Слънцето в центъра през 1543 г., а „Алмагест“ бил заменен едва около век по-късно.

Много от тези думи живеят и днес. Έκλειψη (затъмнение) идва от ἔκλειψις, което значело и изоставяне на нещо. Κόσμος първо значело ред и украшение; днес значи светът, а също просто хората: „το ξέρει όλος ο κόσμος“, всички го знаят. Κομήτης (комета) е „дългокоса“ звезда, наречена така заради опашката си. Ζώδιο, от ζῴδιον, „малка фигура“, дава въпроса „Τι ζώδιο είσαι;“, „Каква зодия си?“. В науката Луната е σελήνη, но в ежедневната реч е φεγγάρι, друга дума, от φέγγος, „лунна светлина“. Ἀστρολογία някога значело астрономия; днес двете думи се различават.

А Млечният път? Арат, поет от III в. пр.н.е., го нарича Γάλα, „Мляко“ („Явления“, 476). Аристотел съобщава, че Анаксагор и Демокрит го смятали за светлината на определени звезди, и отхвърля мнението им. През 1610 г. телескопът на Галилей показал, че той е маса от безброй звезди, а през 20-те години на XX в. Едуин Хъбъл показал, че Вселената се простира много по-далеч.